Гражданска война у нас няма да им. Докато я организираме, ще забравим какъв е бил поводът

Най-сетне, скъпи приятели, светът прозря онова, което ние и Господ отдавна си знаем. След Дедо Боже, Ной, Спартак, Орфей, хан Аспарух, Кирил и Методи, Булгари, донякъде Колумб, Малката Русалка, Хал Дрого, онези, дето откраднали трупа на Чаплин, бащата на компютъра, онези, дето бомбардирали Турция, майката на султан Хамид I, лелята на цар Фердинанд, Стоичков, художествената гимнастика и Ванга, пантеонът на великите българи бе попълнено с още едно исконно наше момче – Оскар. Онзи Оскар, който всяка година най-красивите и най-известните в този свят държат в ръцете си на церемония в Холивуд. Доживяхме и българин да се докосне до тази най-висока награда, да я подържи, докато наградените с държат речите, че да се почувстваме и ние красиви и известни.

Тоест някои от нас. Други по стара българска традиция се засегнаха. Защо пък точно този българин ще държи Оскар? Да не би точно па той да е най-хубавият от нас? Имаме къде-къде по-красиви и даже известни от него, Иван Вазов знаете ли на колко езика е преведен? Естествено, не малко от нас се засегнаха от това, че има засегнати. Откъде накъде някой ще се засяга от това, че друг е държал Оскара? Да не би да иска точно па той да го държи тоя Оскар, дето на нищо не прилича и е грозен, и напълно неизвестен? Което на свой ред засегна ужасно феновете на засегнатите от засегнатите – все пак човек има право на мнение и какъв е този диктат на толерантността? Ако на един човек носът или задникът му е голям, той не става по-малък от факта, че държи Оскар, нали? Този отпор предизвика истински топовни салюти в лагера на набедените за диктатори. Как така ще има диктат на толерантността като всъщност диктатори са точно онези, които я саботират? Човек, ако се вслуша три дни в брътвежите по българските социални мрежи, телевизии и обикновени селски кръчми, ще остане с впечатление, че нашият народ, а това означава също така и Господ, Малката Русалка, майката на султана и лелята на царя, както и всички останали в тази компания, са едни много обидени диктатори с големи носове и дирници, неталантливи, некрасиви и най-вече напълно неизвестни завистници. Което отчасти е вярно. Освен за Малката Русалка. Тя просто задник няма.

Добре че обичаме да посрещаме великите наши герои, иначе ето така се стига до гражданска война. Макар че в учебниците по история „Войната на оскарите“ би звучало по-хубаво дори и от „Войната на розите“. Но гражданска война у нас е утопия – тя докато избухне и ще сме забравили какъв е бил поводът. Щото ние бързо се палим, ама още по-бързо гаснем по каквито и да било въпроси. Та и с тоя ще стане така. Сигурна съм, че дори и засегнатите и засегнатите от засегнатите, ще прояват великодушие и ще посрещнат както трябва актьора с Оскара. Поне тая процедура сме я отработили отдавна и я прилагаме за всеки с титаничен български успех, стига да не е писател, художник, учен, математик или друг някакъв досадник. Героите ги почваме още от летището с хора и гайди, погачи и венци от кмета, после ги караме директно по телевизионните студия, при премиера, при кмета в родното място, в някое училище, на паметника на Незнайния воин и в Пловдив като артефакти на българската култура. На третия ден ги забравяме, все пак предстоят ни още толкова титанични български успехи, за които трябва да се изпокараме...