И понеже цял ден ходя като гръмната, имам нужда да се излея...

Днес си бях уредила две срещи - търся си още една работа, за да не ми е празен понякога денят. Така де.. И между уговорките прочетох нещо, което силно ме разклати... И много ме заболя... И ме стегна гърлото.. И се сетих какво ми казва редовно майка ми - не в разговор, защото на нея най-рядко й вдигам. В съобщения тя винаги ми пише “Храни се. Спи. Почивай. Стига си работила до късно. Остави телефоните и Айпада, ще сложиш очила. Просто в някой момент помисли и за себе си. Не може винаги да вършиш сто неща едновременно. Ти не си робот.”.

Забързани в ежедневието, ние се забравяме... Мислим за работа колко и как да спечелим повече - било то за да се грижим за някой, да имаме нова кола, нова къща, на кой да помогнем... Така е устроен вече светът. Аз лично дори и трудно спя - заспивам след 1, събуждам се в 6/7. И мисля - днес с кой, кога, какво. Тази среща, онова събитие - снимки, монтаж, пътуване, пак снимки, сън на някой диван във фургон. Последното кафе, което пих и вечеря с приятели, беше мисля през октомври. И тук виновни няма. Решението е изцяло мое. За да се обърна днес и да съм станала почти на 33 и.... В моя живот да има работа... Само работа....

И се уплаших. Ама много се уплаших. Както бързам за някоя среща, животът ми просто може да спре...

Не искам всичко това да прозвучи като оплакване, защото не е. Аз си харесвам живота и съм благодарна, че съм си намерила пътя. Това е просто светване на лампата вътре в нас ... Да намираме време за себе си, за любимите ни хора, за миговете, които сърцето си иска... И да казваме “Обичам те!” навреме... Защото един ден то може и да ни се разсърди и просто да спре...

*От фейсбук