Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Спомени за социалистическото БДЖ: Леглото в спалния вагон струваше 3,40, а романтиката и влаковата любов си ги биваше!

Доброто, старо и социалистическо БДЖ си отива невъзвратимо и безнадеждно. Направо безутешно. А какви времена бяха?! Даже песни за него се пееха. Суингите и зозите, живели по времето на Белене и концлагерите, си спомнят хита:

В конски вагон, подобен на салон,

пътувах аз от София за Лом.

Прощавай, София! Прощавай, София,

с “Дианабад“ и кино "Капитол"!

Объркан и сам, къде съм - не знам,

защото на вагона няма джам.

Прощавай, София! Прощавай, София,

с ”Дианабад“ и кино "Капитол"!

А в по-нови времена пък ревяхме двусмисления вселенски хит, докато чакахме да зърнем синята линия на Черно море:

БДЖ-то, БДЖ-то,

клатиме се във купето,

към морето, към морето

вози БДЖ-то, БДЖ-то…

От ранното си детство помня, когато БДЖ движеше с парни локомотиви: огромни, свистящи, с катранено черно тяло и отстрани боядисани в зелено и червено, отпред – петолъчка, а на Вакарел изкачваха стръмнината бавно, с много па'ра и лафа „вакарелски спирач”. Допреди години имаше парни локомотиви в глухите коловози на гара Костенец.

Сега ще ги нарежат и тях на скрап,

за да платят на стачкуващите синдикалисти обезщетения.

Всъщност БДЖ-то е Български държавни железници и от времето на Дядо Вазов си е синоним на властта и модерността, а Съединението и Независимостта на България нямаше да станат, ако младата ни държава не бе платила скъпо и прескъпо на Европа и Турция за Южнобългарските жп линии и Барон-Хиршовия железен път. Такива времена са били – въпрос на национална сигурност и независимост.

Сега фалитът е неизбежен и се чудя защо Бойко не върне за един ден правителството на Иван Костов,

та да продаде БДЖ-то за цял 1(един) лев, колкото плати Валентин Захариев за “Кремиковци”, нали и там имаше дълги и яростни стачки, а синдикатите се въртяха по радиа и телевизии, плашеха гаргите, докато соцгигантът на металургията не замина, прилежно нарязан за старо желязо. На мен си ми е мъчно за БДЖ-то

може би защото е част от младостта

Най ми е болно за РСВ-то. За непосветените да кажа, че абревиатурата значи “Ресторанти и спални вагони”. Имаше влак за Варна от Пловдив в 23 часа, качваш се, полягваш в купе с легла едно над друго (койки), трака си влакът и сабахлем си на варненската гара и мирише на море, даже те будят, ако си прекалил вечерта. Можеше да се уредиш и със самостоятелно спално купе (доплащаш за празните легла по 3,40 лв. за всяко), ако си с гадже, и нощта преминаваше във влакова любов. Не е много удобно, но романтиката си я биваше – две-три позавехнали красавици и сега твърдят, че никога няма да забравят изживяването, даже споменът им е по-силен и страстен от морските нощи. Правя се, че им вярвам, ама то забравя ли се. В една такава нощ Наталия реши да отиде до тоалетната както майка я е родила (спалните вагони се заключваха), видели я някакви пияни поляци в коридора и след малко се зачука на вратата устремно. Що скромни езикови усилия употребих, докато обясня, че в българските спални вагони не се предлагат и момичета за консумация!... Ама как да не си помислят – тя, Наталия, наистина имаше тяло и коси на полска благородничка - такава, в каквато се е влюбил Балзак още през XIX век. Че и сини очи.

И нахлуват спомени

Здрава група пътуваме в спален вагон през 1985 г. за Джулая – много пиене, гаджета и здраво рок. Предимно гласът на великия покойник Дейвид Байрон. От Пловдив за Варна в спален вагон… Само едно купе е подозрително тихо и спокойно – дебело семейство с пъпчив син. Среднощ спираме на малка гара. Идват началник-влакът, двама милиционери (задължително пътуваха в нощните влакове), кондукторът и искат да ни свалят, защото “Другарят от еди-кое си купе не може да заспи, а е много отговорен другар…”.

Обещахме, че ще бъдем кротки, тихи и добри. Прибрахме гаджетата в чаршафите на РСВ-то. В 7,30 ч. сме на перона на варненската гара. Слиза и ”отговорният другар“ от спокойното купе с жената и пъпчивия. Мигом е разсънен от юмруци и ритници, а Гецата му заби и една глава “по овнешки”, както определяше бойните си умения. Вой, свирки, трополене на “отговорните фактори” от гарата, а ние имитираме Валерий Борзов. Явката е предварително определена – шкембеджийница “Гюрлата” до самата гара. И други спомени имам от спалните вагони. Вече като депутат се прибирам от варненския конгрес “Спорт за всички” и попадам в едно купе с проф. Доко Доков, който създавал Юридическия факултет в морския свободен университет.

Той - стар комунист, аз - млад седесар,

не се спи в такава комбинация. По едно време извади бутилка от благодарни студенти, аз отскочих за някакви сандвичи. И заседнахме, после се появи и втора бутилка. Научих клюки от юридическите среди за цяла книга – за Ярослав Радев, Васко Гоцев, Снежа Ботушарова, Стоян Ганев, Митю Секирата… Осъмнахме на софийската гара с празни бутилки и взех такси до новотела, на сто метра.

А помните ли, че във всеки що-годе престижен влак имаше “вагон-ресторант” – маси с бели покривки от двете страни, етикирани с “РСВ”, поставки за чашите да не се разливат, със сервитьори, абе, културно пътуваш, като в “Ориент-експрес”. Е, цените си бяха соленички като в нощен бар. Но ако композицията е пълна, няма места, народът е сгъчкан по коридорите, във вагон-ресторанта може да седнеш, и се почерпиш, докато плебс се стиска за десетина лева. По едно време се усетиха и ограничиха престоя във влаковите ресторанти на 2 часа, но

кой ще ти го спазва, ако алъш-веришът върви…

Дядо ми Манол, човек бохем и артист в живота, не се качваше на влака, ако няма вагон-ресторант. Черпеше ме със свински врат на скара с пържени картофи, докато той се любуваше на ракия и салата от варени картофи. От него ми остана това увлечение, но що преживях все заради РСВ-то.

Лятото на 1980 г. с Красен Шугата (след три години ще отвлече самолет, ще ги преметнат и гепят на Варна, ще застрелят един от групата, бъдещият премиер Д. Попов ще му лепне 9 г., ще излезе като Красен Терориста, ще се запилее по Канада и САЩ, ще се върне в BG, за да го намерят обезглавен на Витоша) сме забили две гаджета (Лила Патъка и Мая Бедрото) и решаваме да ги заведем до Торос, да ни видят хората, пък и ние тях. Взел съм някакви пари от футбола, Краси е завъртял пачка около Попското, барнали сме се в костюми, шпицари и небрежно фишу, а гаджетата щяха да съборят Централна гара, като се появиха в чакалнята – на Мая и се виждаха бикините, а на Лила, освен че имаше лице на ангел, естествените гърди преливаха като топъл хляб. Ще пътуваме с експреса за Варна до Червен бряг, а оттам до Торос с такси и към полунощ сме в митичното село Торос. Разбира се, така барнати, не може да се унижаваме по мръсните купета, а още с качването се изправяме пред вратата на вагон-ресторанта(не го отваряха веднага, а чак около гара Искър, докато се настанят пътниците). Засядаме и поръчва със замах (жени като Мая и Лила заслужават внимание и разкош, разбира се). Знаете ли какво удоволствие е да се влачи бавно влакът през Искърското дефиле, да гледаш небрежно реката, да си поркаш и замезваш, а от време на време дамата до теб да те целуне разнежена, ти да отрониш:

“Ех, красота, красота…”,

да отпиеш, да погледнеш с премрежен взор, покривките да са бели като любовта, сервитьорите - бързи и внимателни, та повтаряш поръчката и пускаш ръка на гаджето!... Да, но в приятна и нежна компания не се усещаме, че БДЖ превозното средство е подминало Червен бряг (престоят е една минута) и сме поели към Плевен, поръчва още питиета, та да не скучаем, и слизаме в града на българо-съветската дружба. След час имало влак по същата дестинация, но в обратна посока. Купуваме си правоъгълни билетчета от дебел розов картон, на който всичко си пише – дата, час, № на влака, откъде и докъде пътуваш, за колко пари и т.н. Как да е - дочакваме обратния влак и се настаняваме пак във вагон-ресторанта, защото на Мая нещо й бе пресъхнало гърлото, че и нашите. Този път по трасето Плевен - Червен бряг. В обратна посока. Уж внимавахме, но като спря железницата, разбираме, че сме на гара Червен бряг и докато платим (уж сервитьорът бе бърз) влакът потегли, ей така усетихме, че се връщаме, щото видяхме червенобрежките мелници през прозореца. Следващата спирка бе Карлуково. Мацетата писнаха ужасени, уж им бяхме обещали да ги водим в най-красивото северняшко село Торос. Без колебание и с малка надежда дръпнахме с Краси “Внезапна спирачка” – червен лост с подкупващ надпис. За изумление чудото на социалистическата техника взе, че спря на 3-4 км от заветния Червен бряг.

Малеййй… Псувни, викове, заплахи, обвинения в саботаж. Как да обясним на хората, че сме заседнали с тези красавици в РСВ-то и правим тегели между гарите на княжеството, търсейки гара Червен бряг??! Появи се милиционерска уазка и ни натовариха, та в РПУ-то в родния град на Ники Кънчев, Любо Дилов и Любо Нейков.

Посрещнаха ни много “внимателно” – съветвам ви да не опитвате от боя, който отнесохме в този център на партизанското движение. Още ме е яд, че костюмите, купени от кореком, станаха на носни кърпи, ама ни биха здраво, спор няма. По едно време се умориха, изглежда, да ни бъхтят и ни успокоиха, че и красивите гаджета са задържани, но в друга стая (социалистическият морал не позволяваше да се събират арестувани мъже и жени в едно помещение). Взеха ни цигарите “Честърфийлд” (също от Кореком), описаха парите, които носехме, но не и доларите от чейнджа на Краси, после ни дадоха пътеводител на съветския град Таганрог да се образоваме до сутринта, когато щял да дойде местният милиционерски началник (след години разбрах, че Червен бряг бил побратимен с Таганрог).

На заранта тържествено ни заведоха при “другаря полковник…”, а Лила и Мая ревнаха с глас, като видяха лъскавите им гаджета на какво са заприличали в търсене на гара Червен бряг по релсовия път. Другарят началник бе умилостивен явно от двете красавици, защото започна: “К'во да ви правя, бе? Ще спирате влака внезапно?! Ама съм пред пенсия и не ми се занимава с глупости – ще ви одрусам по една глоба и се махайте.” Написа ни някакви бележки, върнаха ни парите пак с протокол (без доларите) и ни пратиха при дебела жена, където се изръсихме по 20 лв. (бая пари за онова време) с Краси, после ни предадоха двете софийски мацета в перфектен вид и ни отпратиха с “Леко се отървахте, тарикатчета мръсни”

Спряхме първото такси, за да изчезнем мигом от столицата на провинциалното БДЖ час по-скоро – ние с Краси като битолски просяци, но гаджетата продължаваха да блестят с младост, красота и сексапил. Дали тогава не се сетих за “В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом”? Не знам, но като се прибрахме в Торос, спах едно денонощие и пренебрегнах изкусителното тяло на Лила, защото тя бе отморявала на спокойствие, докато с Краси Шугата ядохме бой в червенобрежката милиция. Пък и костюмът с фишуто бе отишъл зян.

И друг път спирах влака с внезапната спирачка, ама стана дълго. Може да разкажа и за него. Ако има кой да чете.

И да си отива по-бързо това чудо БДЖ, да останат спомените, то е ясно, че няма да ги бъде и БДЖ-то, и РСВ-то… Абе, къде е кабинетът на Иван Костов да го шитне за 1 лев?!