Малкото момиченце охранявало всички в гората и те живеели щастливо, а тя – охолно

Имало някога едно малко сладко момиченце. То било малко, красиво и добро, защото било истинско българско детенце. Знаело наизуст „Аз съм българче“, не празнувало Хелоуин, а само националните празници, на които с гордост давало дежурства с калашник пред паметниците на героите. А тъй като българските герои са безчет, малкото момиченце стояло почти всяка седмица с автомат и червена баретка пред някоя статутя. Затова и всички го нарекли Червената баретка. Да не се бърка със Златко баретата.

Един ден майка му рекла: „Червена баретке, ето ти малко тиквеник и едно шише ракия. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Ракията е за лекарство, а тиквеникът за храна. Върви и не се отбивай от пътя, защото съседската мафия ни има зъб и дебне в гората.“

Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената баретка навлязла в гората, срещнал я Вълкът, който бил баш кръстникът на лошата мафия. Но Червената баретка никак не се изплашила.

— Добър ден, Червена баретке — рекъл той.

— Добър ден, Кумчо Вълчо.

— Къде си се запътила рано-рано, Червена баретке?

— У баба.

— Какво носиш в престилката?

— Тиквеник и ракия, двойно препечена. Тиквеникът е баба да си хапне, а ракията е за лекарство. От нея минава гърлобол, схванат врат и депресия.

— Къде живее баба ти, Червена баретке?

— На края на горичката, под трите дъба до лешака — рекла Червената баретка.

„Ах, как ще схрускам не само баретката ами и баба й и нашата мафия ще се възцари в гората“,— рекъл си на ум вълкът и хукнал към къщичката на бабата напряко през гората, докато баретката заобикаляла по пътечката и спирала да рецитира героични стихове пред всяко борче. Стигнал Вълкът до къщичката и похлопал на вратата:

- Кой е там?

— Аз съм, бабо, Червената баретка, нося ти тиквеник и ракия!

— Влизай бързо, аз вадя чашките, салатата вече е на масата! — викнала бабата. Влязъл и нагълтал бабата цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него. Дошла Червената баретка, влязла в къшичката, отишла до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала с нахлупена шапчица и имала много чудноват вид.

— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и аха да нагълта клетата Червена баретка, но тя извадила любимия си калашник от кошничката и фраснала с него Вълка по главата. После извадила баба си от корема му и двете вързали бандита за простора на двора, изтричали го едно хубаво и ударили едно хорце от радост. Дошли и съседите, снимали тричането, пекли кебапчета, всички се черпели с ракийката и пели песни за български герои. Червената баретка им събрала после пари за охрана, накарала ги да нарисуват по къщичките си червена баретка в знак на това, че малкото момиченце вече ги охранява и заживели щастливо и охолно. Тоест те щастливо, а Червената баретка охолно. Тричали си от време на време вълците от гората, Баретката им станала кметица и областна началничка, никой не смеел да ги притеснява вече, а за страшната Червена баретка се чуло даже и в околните гори.

Някои разказват, че преди да стане Червената баретка, малкото момиченце било най-обикновено селянче. Но дошъл 9-ти септември и тя се похвалила, че е ходила в гората и е тричало вълк. Затова и я направили Червена баретка, дали й къщичка - на нея и на баба й, и всяка година ходели чак до морето в почивната стания на Червените баретки, където си изкарвали славно на сметката на останалите животни в гората. Това продължило чаааак до 10 ноември, когато Червената баретка купила почивната станция и цялата гора и пренаписала всички приказки, така че тя винаги да е добрата героиня. Дали това е така или не е, ще ви разкажем другият път.