Севар Иванов е артистичен, но и лишен от всякакъв творчески хаос - педантично организиран. У него се среща любовта към числата и изкуството, учил е финанси, а после и актьорство за драматичен театър, обединил е и двете чрез мениджмънт в сценичните изкуства. Като възпитаник на Стефан Данаилов на 24-години той не се страхува да поеме страшна роля, заради поразителната си визуална прилика с най-обожавания български национален герой. Севар прилича на Васил Левски, но не се интересува от цвета на очите и косите му, а от делата и ценностите му.

Целият материал за ролята на Иванов в документалната лента "105 минути София" и останалите 8 актьори, дръзнали да изиграят рисковата роля на Апостола на свободата от 30-те години до днес - четете тук.

- Лъвски подвиг ли е да се изиграе Васил Левски пред камерата?

- Нямах толкова време да го осмисля. Тъй като покрай самия филм “105 минути София” бях зает и с организационна дейност, защото съм част и от продуцентския екип. Бях натоварен допълнително с тази отговорна задача - да вляза в ролята на Левски - от двамата режисьори. Те бяха категорични: “Ти ще го играеш!”.

Беше решено. Така дори за епизодите с мое участие, когато не бях пред камерата, седях с костюма отстрани и проследявах дали всичко е окей и вървим по план. Затова притеснението може би се прояви най-силно, когато осъзнах, че лентата е готова и скоро ще бъде видяна. Тогава си припомних какво означава Левски за всички българи. И тогава идва напрежението, но при готов филм няма какво да се направи. Така, докато дойде време за опасения как ще бъде прието изпълнението, идват и отговорите. Гледах изцяло завършената лента за първи път заедно с публиката и получих директна реакция от нея.

- И какви са отзивите?

- Много положителни. В нашия филм Апостола не може да бъде пропуснат. В продукцията се отделя внимание на над 70 реални личности, които биват представени като образи портрети. Самият епизод с Левски е свързан със залавянето, присъдата и гибелта му. Няма излишен героизъм и допълнително напомпване. Не искахме да го представяме като супергерой, а като човека, който е вярвал в идеите си и се е борил за тях.

- Липсата на реплики предимство, което намалява риска, ли бе за теб?

- Ако дадем реплики на всички герои, би станало многообразие, което би попречило за възприемането на важната информация в лентата от публиката. Имаме два дикторски гласа и още един от архивни кадри и звукозаписи, които са напълно достатъчни. Самият аз предпочитам дефицита на реплики. По принцип обичам повече, когато не се казва нищо, защото камерата така може да взаимодейства с актьора, че дори едно трепване на веждата и един поглед да говорят и да означават много повече от каквито и да било думи.

- Ти си 9-ият актьор, изиграл Дякона. Страхуваше ли се, че може да не отговориш на многото различни представи и изисквания към този образ?

- Не исках да се натоварвам. Ако мислех за това как всеки един отделен жител на България би приел нашата интерпретация на Васил Левски и се опитвах да задоволя всички, нямаше как да изляза пред камерата. Те и самите мнения за Апостола си противоречат. В крайна сметка има ли наистина значение дали е имал сини очи?! Или са важни идеите и делата му?!

- Казват ли ти често, че наистина приличаш на Дякона?

- От много време постоянно чувам, че имам визуална прилика с Левски. Преди 7-8 години дори за един проект ми казаха: “Ще те чакаме да станеш на 35 години, за да те обесим”. Може би и заради това винаги съм го чувствал близък до себе си. Дори съм се изградил донякъде чрез него. Може да звучи твърде самоуверено, но припознавам себе си в Левски - като идеи и ценности.

За ролята в “105 минути София” може би най-дълго ми отне да си пусна коса и мустак за пълно физическо уподобяване. Иначе с друго във вида ми не сме имали затруднение.

- Смяташ ли, че все пак ролята на Левски е опасна? И трябва ли творците и артистите да продължават да търсят начин да връщат този обожаван герой към живот?

- Не смятам, че трябва да се обвинява ролята. Смятам, че трябва да се припомня на хората по-често за идеите от онова време. Те са много актуални. Една от основните цели на Левски е била България да е равноправна държава и всеки да има лична свобода независимо от етнос и религия.

В момента това е ужасно актуална тема. Иронията е, че всъщност хората, които се обявяват за патриоти, които прославят днес Левски, не отстояват ценностите му. 

Това е една криворазбраност и пречупване през индивидуалната гледна точка.

Всъщност Апостола днес е ценен много, но дали е бил през своя живот? Ако да - тогава българите нямаше да допуснат да го сполети тази съдба. Ако той е имал смелостта да рискува живота си, другите не са имали смелостта да го защитят. А днес всички го правят.

Няма причина да не се правят филми за Дякона, защото няма лошо и добро изкуство, а само такова, което не се харесва на едни и се харесва на други. Затова самият аз не давам оценки, когато гледам постановка, филм или друго.

- Самокритичен ли си обаче?

- Много. Избягвам да се гледам. Ужасно недоволен съм от себе си винаги. Но вече знам, че ако режисьорът ме е избрал и знае какво иска, и е доволен от мен, значи изпълнявам целите му. Доверявам се на режисьорите.

- Кой е най-важният урок, който си получил от професор Стефан Данаилов?

- Именно това - да не се наблюдавам и че има кой да ме контролира. Също, че когато си актьор, трябва да можеш всичко. И трябва да се стараеш да получаваш нови знания и умения, да се самоусъвършенстваш. Да слагаш постоянно в торбичката, защото не знаеш кога и какво ще трябва да вадиш от нея един ден.

- Кога и как реши, че искаш да си актьор?

- Когато учих финанси. Банково дело с френски език в Националната търговско-банкова гимназия, която изключително много ми е дала като знания. Тогава започнах и в любителска театрална школа и осъзнах, че това е, което искам да правя. Майка ми също е актриса. Когато тя чу, че съм приет в Националната търговско-банкова гимназия, се зарадва, когато й казах, че ще кандидатствам в НАТФИЗ - не. За най-голямото постижение в образованието си обаче смятам своята магистратура, която обединява числата и изкуството - мениджмънт в сценичните изкуства. Не мога само с едното или само с другото.

- Майка ти хареса ли те като Левски?

- Тя също е много критична. Всъщност ми направи забележка, че е трябвало да съм с по-вдигната глава, с повече гордост в момента, в който той отправя своята последна молитва. В същото време при мен това бе умишлено. Исках да избегна излишния патос в самата сцена при обесването. Смятам, че това “гледане към Бога” би отблъснало публиката. И исках да намаля такова героично пресоляване. Предпочитам да се изисква повече от мен, отколкото да трябва да обирам играта си.

- Кой е любимият ти епизод от “105 минути София”?

- От актьорска гледна точка не е този с Левски. Като човек ми е интересен последният епизод, който обхваща времето на прехода към демокрацията. Знам, че е близо до мен и ми е повлияло, засегнало ме е, променило е моята среда. В същото време събитията от 80-те и 90-те години не са ни толкова познати и ясни. На мен ми е мъчно за мавзолея например. Дори от истории на майка ми и баба ми знам, че съм играл около него, но не го помня. Не харесвам това заличаване на историята. Дори събитията да са били лоши, те са ни променили, ние сме преминали през тях. Тази история тепърва ще влиза в учебниците.

Всъщност аз станах част от този страхотен проект още по времето на поредицата “5 минути София”, когато Камен ме извика на снимки като актьор. Същия ден на площадката цареше някакъв хаос и аз го попитах с какво мога да помогна, да се обадя на някого, да се включа в организацията. Така неусетно се включих в работния процес. Иначе с Камен се познаваме от едно наше съвместно представление в Сливенския театър. Тогава колегите се забавляваха на репетициите с моята педантичност - винаги имам папки със сценария, цветни маркери, моливи, всичко е под конец, без хаос и разпиляване.

В момента смятам, че филма “105 минути София” е много полезен с това, че дава за едни и припомня за други много полезна информация.

Дори един ден преди премиерата се замислих дали има за какво да се тревожа и дали моите проблеми имат значение на фона на историята от повече от 8000 години на София. Град, преминал през толкова неща, оцелял, запазил се до днес и тук, сега е европейска столица.