В академичната гилдия на музикантите винаги е съществувал един спор.

Този спор е много странен и касае изкуството като цяло.

И този спор е следният - дали изкуството трябва да бъде достъпно за хората, или трябва да бъде високо горе, в кулата от слонова кост, достъпно само за много подготвените.

Като музикант с класическо образование, но и с афинитет към сериозни крайности в музиката, дълго време смятах, че изкуството във високата си част трябва да бъде достъпно само за избрани люде.

Даже си бях измислил една собствена мисъл и я бях треснал с гордост в една моя статия, посветена на годишнина от смъртта на Арнолд Шьонберг - "Изкуството е храм, когато в него влязат повече хора, то се превръща в дискотека".

Минаха доста години и аз разбрах, че така нареченото "високо" изкуство трябва да бъде разказано, разтълкувано и че неговата крайна цел е не да бъде "само за себе си", а да покаже на хората, че има и друг начин на мислене, друга гледна точка, други изразни средства и други представи за класическите термини "мелодия", "хармония", "ритъм".

Днес това е моята голяма цел - да накаарам обикновения човек да разбере Щокхаузен.

Да почувства Кандински, Татлин, Малевич и Хуан Миро.

Да усети красотата на минимализма на Арво Пярт и Гия Канчели.

И за това се опитвам да говоря интересно за изкуството.

Смятам, че това е моята мисия.

Преди година и нещо, малко, след като участвах в най - отвратителната предизборна кампания, в която, освен помия и лайна, получих и няколко кризи и почти се парализирах, се явих с известно закъснение на защита на магистратура.

На защитата бях приготвил дипломна работа, касаеща съвременната дигитална среда и образованието по музика в училище.

Комисията, съставена от академични музикални теоретици най - силно и бурно възрази на тезата ми, че ако трябва да използвам влиянието на влогърите сред децата, за да пропагандирам сериозна литература или сериозна музика, то ще го направя без колебание.

"Колега, не може да правите достъпни по този начин високите достижения в изкуството. Те трябва да останат достъпни само за подготвени, това не е поп култура" - заявиха от комисията и спорихме дълго по темата.

Така и не стигнахме до единомислие.

Днес си мисля следното - дали съм прав или не не мога да кажа.

Но ако съм успял да накарам поне двама или трима души да чуят нещо, различно от асансьорните класически парчета, то аз ще съм доволен.

И тук се сещам за паркетните демократи от жълтите павета и техните каузи - от конвенции през всякви други начинания тези хора надменно иронизират "народа" и, подобно на академичната общност смятат, че техните идеи са толкова велики, че простолюдието никога няма да ги вдене.

И се оплакват колко са надраснали времето си и колко тъпи са всички наоколо.

И си мисля, че те може би са прави за себе си.

Но никой никога няма да разбере, че те са прави.

А сега се връщам на музиката и изкуството.

Колкото и да е елитарен един опус...

Колкото и "високи" идеи да съдържа.

Той все пак е написан, за да бъде чут и оценен.

И аз бих желал да "превеждам" всеки подобен опус на езика на обикновените хора, за да ги запаля един по един и да им покажа, че "високо" изкуство няма.

И че в крайна сметка всичко, което днес ни изглежда странно и ни плаши, или отблъсква, го прави, защото е твърде новаторско и все още неразбираемо.

А вие слушайте хубава музика.

Четете хубави книги.

Не ходете на кино в мултиплексите.

И се отнасяйте с подозрение всеки път, когато някой започне да се разграничава от "простите" си сънародници...

*От фейсбук!