Не издържам новините и случките, които те карат да псуваш всеки и всичко

Тези дни с мои приятели художници констатирахме нещо много позитивно, а нали сега са и такива дни, през които би било добре да се говори усмихнато. А то е, че в София, а и не само, никнат нови и нови частни галерии.

И си мисля, че това е едно от добрите неща, които се случват в последно време, в отиващата си година. И не всичко е корупция, схеми, кражби и подобни работи. Или поне така ми се иска. Щом се появяват нови галерии, значи има надежда, не е съвсем мръкнало, не всичко е умряло. Значи нещо пулсира, случва се, разширяват се хоризонти, диапазони.

Няма да изреждам къде точно са се появили. Всеки може да ги потърси, да ги намери. По-важно е, че просто се случва. А това, поне лично според мен, си е събитие, новина и не трябва по никакъв начин да бъде подминавана.

Винаги съм приемал една галерия не само като място, където продават, предлагат картини, а като място, в което можеш да видиш през други очи живота, деня, времето. Да се спънеш в някаква различна красота, за която не си предполагал. Да разпределиш пулса на сърцето си по малко по-различен начин. И си мисля, че колкото повече галерии се раждат днес, толкова повече и съзнанието ни се променя.

И най-вече усещането, че не всичко е гадно, мръсно, нахално, блъскане с бицепси и лакти. И се надявам и мълчанията ни да намаляват, и виковете ни да стават по-гръмки и отчетливи. Защото изкуството в голяма степен е протест и болезнена утопия, че този свят може да бъде по-добър и справедлив. Когато си говорихме с моите приятели художници, се замислих и си представих и нещо друго.

Звучи като в сън, но защо пък не?

Някой ден галериите, филхармониите, театрите, кината да станат поне толкова на брой, колкото сега са фитнес залите или други подобни.

Знам, че е невъзможно да се случи, но дори само да ти мине през главата, пак е нещо. Пак са няколко стръка хармония, сред които да преживееш няколко минути. А това изобщо не е малко, когато непрекъснато си заобиколен от лоши погледи, филтрирани усмивки, мечти, големи колкото кубатурата на двигателs. Така че дори само да си го представиш, да си го помислиш, да го помечтаеш, пак е нещо.

Всъщност говоря по тази тема и заради още нещо, което мисля, че е важно. Щом галериите стават все повече и повече, значи има необходимост от тях, значи нещо започва да се разбърква в душите, значи ставаме с една идея по-сантиментални и метафорични. Започваме да инжектираме няколко дози повече красота в себе си. А не само силикон. Или поне така ми се иска.

Много ми се иска. Приемам този мой разговор с приятелите художници и тази статистика като едно от най-хубавите неща, за които съм чул в последно време, които са се случили тук, в тази страна. Защото наистина не издържам от всички онези други новини, неща и случки, които те правят малък и безсмислен, тъжен и безпътен. Които непрекъснато те карат да псуваш всеки и всичко. 

Да плуваш в локви от безнадежoност. Които те карат непрекъснато да мислиш за някакви терминали, за някакви “по-бели” държави.

Дано утре това започне да се случва и с театрите, издателствата, филхармониите. Дано стават все повече и повече. За да чистят, да метат мръсното, лошото, гадното, подлото, временното, тъпото. Защото когато те стават все повече и повече, тогава всички тези изброени по-горе неща ще бъдат по-малко, ще бъдат по-незабележими и нищожни, по-преодолими. А всички ние наистина имаме болезнена нужда от това. Медицинска нужда. И знам, че тогава няма да оглавяваме повечето от онези класации, с които сме известни. Ще се събуждаме по-усмихнати, ще заспиваме по-прелетни. А това малко ли е!