Станах историк, защото вярвах, че разкриването на истината за миналото реално може да предпази една нация от нови грешки и да бъде съзидателно. Все още вярвам в това.

Станах учител, защото разбрах, че единственият смисъл да знаеш истината за нещо е да има с кого да я споделиш и да го научиш как да я търси.

България отново има нужда от дебат (след онзи през 90-те години) върху възприемането на историята през науката "История", а не САМО през литературата, легендите и приказките. Именно така, през обективизирането на историческата истина, ще сме способни да оценим с полза всичко онова, през което е минала нацията ни.

Учениците ми знаят най-добре как ги уча на това да обичат България и ми е важно не нечие чуждо мнение, а тяхното, когато ги водя из старите български столици или когато разбират в "Св. Стефан" в Цариград (Константинопол) защо там се ражда съвременната българска нация, или когато говорим в час за наследството на историческото величие на държавата ни днес.

Или когато обсъждаме силата на духа на онези стотици хиляди войници, които в Балканските войни защитават семействата си и идеала за обединена България.

Да, в съвременния свят не е проблем фамилията на български гражданин да не завършва на -ов или на -ски и той/тя да е истински горд българин. Но не горд/а със спортните постижения, нито с преувеличеното значение на историческата фактология, а с факта, че тук живеем, тук работим, тук са семействата и приятелите ни и заедно учим децата ни да бъдат достойни хора.

Вярвам, че скоро ще се събудим от летаргията на кръчмарския псевдопатриотизъм и учебните програми ще бъдат реформирани така, щото в резултат да се гордеем с предните места по дигитална, медийна и функционална грамотност, а не по знаене на дати и имена просто наизуст.

От фейсбук