Един стар “Монолог” по темата и неговият повод

В „Месяцословът на българската книжнина за 1859 г.“ под уточнението „Из албумът на Василия Н. Поповича” е обнародвана поетично-драматургическата творба „Монолог или мисли на Владиката Илариона напред да изгори Българските книги от Книгохранилницата на Търновската Митрополия”. Авторът на това първо оригинално българско сценично произведение – Васил Николаев Попович (18 октомври 1833 – 9 август 1897), е роден в Браила в семейство, което само преди 3 години се е принудило да напусне родния поробен Ямбол. Многозаслужилият възрожденец Васил Попович е брат на един от създателите на днешната БАН – Костаки Попович (1821 – 1876), и чичо на първата българска актриса Матилда Костакиева Попович (1850 – 1925).

Житейският и творчески път на ямболския потомък В. Попович е вече достатъчно добре проучен (напр. през 2000 г. излезе книгата на Николай Аретов “Васил Попович. Живот и творчество”, 216 стр.) и затова не той е предметът на настоящата статия. Тук ние ще се занимаваме с онези факти от възрожденската ни история, които са послужили като повод за тогавашния студент по литература в Московския университет да сътвори гореспоменатия „Монолог”. Това произведение на В. Попович без всякакво съмнение отразява едно фанариотско аутодафе в Търново около 1834/36 г., при което множество среднобългарски (т.е. от ХІІ-ХІV век)

ръкописи стават жертва на „свещения гръцки калугерски огън”

(по ироничния израз на Раковски). И тъй, нека проследим събитията, вдъхновили 25-26-годишния литератор да сътвори своя „Монолог”. Започваме с Киро Тулешков (1845 или 46 – 1904), търновец, другар на Ботйов и Стамболов. В спомените си той пише, че през 1858 г. неговият учител по турски Афуз Шериф го завел в османската библиотека при търновската „Куршум джамия” и му казал: „Ти, чоджум, научи се да четеш... по турски, че като искаш да знаеш кой е Асперик (Аспарух), кой Курум (Крум) и Шишман, ти видиш ли ги тези книги..., те само с това са пълни. Когато едно време Челеби Фетхиджи завладя Търново, той събра всичките български книги от царския сарай и накара да ги преведат на турски. Преводите са тези, а оригиналите изгорихме”. Наистина, наивно е да се вярва напълно на Афуз Шерифовите думи, но все пак бихме могли да приемем, че книгите от българската царска библиотека

са били унищожени

от османците

след превземането на Търново на 17 юли 1393 г.

А Евтимиевата патриаршеска библиотека тогава (края на XIV в.) изглежда е била спасена вероятно чрез укриването й най-вече в църкви из Търново и околността. От данните на различни източници може да се уточнят и посочат места, “гдето по положителни сведения има скрити български пергаментни ръкописи”.

Такива места са били например църквите “Св. Апостоли” и “Св. 40 мъченици” в Търново и “Св. Параскева” в близкото село Беляковец, Хисарската и Бурмалъ джамии, хълмът Къз-хисар (Момина крепост). Според Пандели Кисимов през първата половина на ХV век турците съборили постройките около Хисар джамия на Царевец и в тях намерили “много български книги”, които прибрали в новата (от 1435 г.) джамия, като ги закопали в земята.

По такъв начин немалка част от библиотеката на свети Патриарх Евтимий Търновски се съхранила чак до края на първата третина на ХІХ в. За нещастие обаче още от края на ХVІІІ в. безценните книжовни паметници, опазени дотогава в Търново, започват да се подлагат на вандалско унищожение от някои местни митрополити – гърци (фанариоти). За това ни говори например Неофит Бозвели в едно свое писмо, открито от филолога Илия Тодоров през 1972 г. в архива на видния наш възрожденски и следосвобожденски деец митрополит Симеон Преславски и Варненски (1840 – 1937). От това писмо – обръщение до българите, живеещи в Русия, научаваме, че в края на ХVІІІ век в Търновската митрополия „Св. Апостоли Петър и Павел” имало цяла библиотека ръкописни богослужебни книги. Тях и някои черкви турците искали да унищожат, но чрез подкуп били спасени. Обаче през 1792 г. по нареждане на митрополит Милетий, родом грък,

били изгорени „множество български книги”.

Някои родолюбиви българи успели да скрият една част край олтара, а друга част занесли по домовете си и там под клетва поръчали на синовете си да пазят пълна тайна за стореното. Това първо фанариотско аутодафе станало известно по-късно и на историка Юрий Венелин (1802 – 1839), който пише: “Истината е, че между гърците и българите съществува историческа вражда, особено вредна за ръкописите... Последните събития, принадлежащи на тази плачевна история, са следните: 1. През 1830 год. Г. Калчов, син на един български свещеник от Търново, ми разказа в Силистра, че баща му често му говорил за богатата патриаршеска библиотека в Търново, където се съхранявали много ръкописи. Каза ми и това, че старецът видял в тази библиотека царственик (т.е. жития на българските царе), но скоро след настаняването на гръцките екзархи в Търново библиотеката изгоряла... Може да се предположи, че това е станало около 1794 год.”

Скритите пък край олтара на митрополията (черквата “Св. Апостоли”) в първата половина на 90-те г. на ХVІІІ в. ръкописи са се пазили там докъм 1834 г., когато според Н. Бозвели, търновският митрополит Иларион Критски (1821/27 г. и 1831/38 г.) „тайно заповядал на своя протосингел Хаджи Неофит Грек Полигерица да изгори колкото са останали книги” и според хаджи Неофит били 36 коша книги: „В това време, казва, варяхме и преварявахме гюловата ракия

и с тези стари книги преварихме ракията.

Съвсем не ни бяха нужни за казаните дърва...”. “В това време се изгориха в Търновската митрополия и много царственици (т.е. светска книжнина)” – отбелязва изрично Бозвели, който дотук е имал предвид изгаряне главно и изключително на богослужебни „староръкописни славянобългарски книги”.

Руският славист Виктор Ив. Григорович (1815 – 1876), който през 1845 г. по време на научната си командировка из българските земи посетил и Търново, отбелязва: “Може би неговото (т.е. на храма “Св. Апостоли”) обедняване е свързано с унищожаването на последните патриаршески книги, за което все още така живо припомнят българите. Те (книгите) са се пазили до северната врата на църквата в ниша и даже, както разказват, били зазидани с камъни. Преди неповече от 12 години по заповед ги изнесли и изгорили”. А П.Р.Славейков пише през 1855 год. в “Цариградски вестник”: “В нея църква („Св. Апостоли”) имало зазидана книгохранителница, на която мястото и нине стои; она ся открила при митрополита Илариона Критянина. Очевиден свидетел уверяваше мя, че десетина платници български ръкописи, що извадили от тая книгохранителница, по-многото изгорили, а другите закопали... Между тия ръкописи ся нашли и гръцки пергаменти; тях ги не изгорили, но оставили ги там си.

В тая книгохранителница ся пастряла честната глава от мощите препод. Михаила Воина от с. Потока със свидетелството си на пергамена с красни и златни зачални букви. В лято 1843 видях на това място само честната глава очупена и няколко листа от гръцките на пергамен ръкописи, които бяха от Евангелие. Нине (1855 г.) не съществува нищо друго освен желязната решетка, която е била на книгохранителницата преди зазиждането й...”

А ето какво отбелязва пък за „Св. Четиридесет мъченици” д-р Васил Берон в книгата си „Археологически и исторически изследвания”: “Разказва се, че в тая велика лавра имало една българска библиотека (разумява се, повече от български стари книги) и... (тя) се вардила много векове от шейхите на бившето това турско теке..., но се уверява, че преди 50-60 години тогавашният тукашен гръцки владика Иларион узнал случайно за тая библиотека, подкупил шейха и задигнал всичките книги от нея и ги прибрал в митрополията, които заедно с другите книги, останали още от времето на българската Патриаршия и завардени в библиотеката й, той се разпоредил и в 1836 год. изгорил всичките тия книги – драгоценните паметници на нашата преминала народна история”. Как Иларион узнал за книгите в “Св. 40 мъченици” научаваме от В. Григорович, комуто в 1845 год. един българин разправил следното: “М.В. от С., който преди 20 г. бил в свитата на (митрополит) И.,

често изпълнявал задълженията на граматик,

т.е. секретар. Тъй като присъствал при контактите с турските началници, той се сближил с турците. Към числото на неговите приятели принадлежал имамът на споменатата джамия, който го поканил да разгледа някакви китаби (книги). М.В. намерил на горния етаж на храма голямо количество ръкописи и бил толкова поразен от тяхната древност, че обещал да заплати по наниз дребни монети за разрешението да си взема по една за в къщи. За нещастие, като получил едва първата, той... имал неблагоразумието да я покаже на митрополита... И(ларион), като узнал за случая,... докладвал на турския началник за светотатството на имама. Оттогава джамията и нейните съкровища са недостъпни за християните. Това ми съобщи самият М.В.”. Описаният у Григорович случай е твърде любопитен и интересен и заслужава да приведем за него още някои данни, които до голяма степен преповтарят вече цитираните, но в тях се дават и допълнителни подробности. Тия данни намираме у д-р Хр. Даскалов, който през 1858 г. при посещението си в Търново между другите неща научил и че в потурчената “Св. 40 мъченици” едно време

имало стара една библиотека, пазена от дервиши-шейхи...

няколко векове, докато неожидан един случай я открил на фанариотите... Учителят Е.В., който е бил любимец на тогавашния Екзарх Всея Българии (Иларион Критски)..., запознал се бил с шейха на джамията, у когото намерил две пергаментни черковни ръкописи и ги купил. Шейхът бил склонил тайно да му продаде и другите ръкописи, колкото оставали там. Но понеже г-н Е.В. нямал повече пари, той се обърнал към своя силен благодетел, разказал му за своето издирване и с възторг му забележил, че българите най-подир ще имат своята история! На зла чест даскалът не разбирал тогаз значението на фанариотите из България. Екзархът – той бил митрополит Иларион – на другия ден изпратил своя любимец-гост за Свищов; влязъл в сношение с шейха и – кое с пари, кое със заплашване – сполучил

да събере всичката библиотека и я

предал на огъня...

Напразно след смъртта на екзарха г-н Е. В. предлагал злато и сребро шейху; последният се кълнял пред него, че всичките ръкописи били събрани (от Иларион) и нищо не останало у него. Мястото на библиотеката – завършва д-р Хр. Даскалов – и сега (1858 г.) още личи, но нито един къс... от старовременните пергаменти не съществува вече в нея.” А тайнственият “М.В. от С.” у Григорович или по-“ясният” даскал Е.В. от Свищов у Хр. Даскалов се оказва, както ни известява Т.Н. Шишков, бележитият възрожденски учител, книжовник и общественик Емануил Васкидович (1797 – 1875 г.) , който от 1821 до 1825 г. е бил секретар на търновския гръцки митрополит Иларион Критски.

И тъй, след като съпоставим и съгласуваме сведенията най-вече на д-р В. Берон, В. Григорович и Хр. Даскалов, можем да стигнем до извода, че през 1825 г. поради неразумието и наивността на Ем. Васкидович са били открити от Иларион и пренесени в митрополията ръкописите от “Св. 40 мъченици”, след което те са били държани десетина години заедно с книгите от „Св. Апостоли”, докато в 1834 (или 1836 год.) те биват и заедно унищожени...

За теорията старобългарските ръкописи да са били откраднати четете в хартиеното издание.