В "Майчин дом", където снимаме сериала, още помнят вуйчо ми доц. Борислав Белопитов - той ме е намерил като бебе в Плевен

На 6 март в ефира на Би Ти Ви се завъртя новият сериал "Вяра, Надежда, Любов", в който Антоанета Добрева-Нети е в една от главните роли. Зад гърба си тя има участия в много филми и театрални постановки, но за първи път влиза в такава тв поредица. Снимките започнаха в началото на януари и все още продължават, а сериалът върви петък, събота и неделя и се радва вече на голям интерес. Нети успява да ги напасне с изявите си на театралната сцена, а неотдавна пътува и до САЩ, където с Асен Блатечки гостуваха с постановката "Този филм".

- Участвате в новия български сериал по Би Ти Ви “Вяра, Надежда, Любов”, разкажете за вашата роля?

- Моята героиня доцент Красимира Жекова е директор на АГ болница. Всъщност сме двама, другият е професор Дерменджиев, в чиято роля е Роберт Янакиев.

Историята се развива през 1998 г. Това са времена, които по-младите от нас не ги знаят. Бяха много смутни, всеки се спасяваше поединично по някакъв начин. В този разпад, когато започват да липсват лекарства, разклащат се моралните стойности на лекарската професия, на отношенията лекар - пациент, много ясно се вижда как при едни образи всичко се разпада, а при други - не. Както във всяка професия, и тук има добри и лоши.

Моята героиня може да се постави в категорията на достойните лекари. Когато ме поканиха за ролята, за мен беше важно

дали като човек ще харесам този образ

Исках да не е еднопланов. Тя има един начин на поведение, когато е директор и лекар, и доста по-различен, когато е в неформална обстановка с близки колеги. Има и семейна линия, за която няма да издавам подробности, но там също се развиват неща в чисто човешки план. Всеки път, когато ни пращат новите епизоди, с колегите си говорим колко ни е интересно да прочетем какво ще се случи. Смятам, че има смисъл да се направи такъв сериал, защото повдига теми между поколенията, да не се забравя какво е било, през какво сме минали, докъде сме стигнали и накъде вървим.

Например по време на пандемията с нашето дете, което беше по-малко, имахме повече време да си говорим. Опитвахме се да ѝ обясним какво е било по време на комунизма, но не можехме само с думи. Затова намерихме един корейски сериал - Crash Landing on You. Действието се развива и в Южна, и в Северна Корея. Някъде около десетия епизод, когато действието беше в Северна Корея, тя каза: “Аз не искам да ходя там”. А сериалът дори има комедийни нюанси.

Нашият сериал стилистично е драматичен. Особено линията, която следя, е доста правдиво жестока. Има линия с мутрите. Историите са тежки - деца, бебета, изоставени или продадени. Това са много жестоки, но реални теми.

- Кога приключват снимките?

- В края на март.

- Нужна ли ви беше специална подготовка, срещахте ли се с лекари например, преди да застанете пред камерата?

- Моята героиня засега се занимава повече с административната част. Не я виждаме в манипулационна или в операционна. Усещането за поведението между лекарите обаче ми е познато, защото в моето семейство имаше лекари и като дете се движех в такава среда. Баща ми работеше в болницата на затворите, беше доктор по вътрешни болести. Вуйчо ми - доцент Борислав Белопитов, беше в “Майчин дом”, където снимаме в момента. И когато говорих със старшата сестра, която ни помага с медицинските детайли, тя каза, че още се говори при тях за него. Помнят го хората. Мисля, че той ме е намерил като бебе в Плевен.

- Това е първият сериал, в който се снимате. Каква е разликата с участието във филм и театралната сцена?

- Всеки ден има предизвикателства. Когато ни изпратят графика за седмицата, аз си записвам кои епизоди ще снимам, в кой ден и започвам да ги уча няколко дни по-рано. Най-голямата разлика е интензивността на работата. В театъра имаме две, три, дори пет седмици работа на маса - обсъждаме текста, подтекста на героя, много спокойно и детайлно. После се качваме на сцена. Във филма също има повече време за отделните сцени и често се правят репетиции.

Текстът е външната част, която се чува, но за да звучи естествено, трябва да е подплатен с мисълта на героя, какво иска да каже, какъв е вторият план. Особено при медицинските термини трябва да ги казваш така леко, както ги казват истинските лекари. Затова в дните, когато не снимам, уча. За да се подготвиш, трябва да следиш цялата линия на героя, защото

сцените не се снимат в хронологичен ред

Всички актьори имат заети програми и се правят големи размествания. Затова рутина няма, най-шокиращото в началото беше колко много текст трябва да знаеш на много високо ниво, за да започнеш да играеш.

- Как запаметявате сложните медицински термини?

- Имам метод - изпявам текста. Първо бавно на срички, после разтягам сричките, след това ги сгъстявам. Това е като при ученето на инструмент, така подчиняваш пръстите си.

- Правите докторантура, докъде стигнахте с нея?

- Като цялост е готова. Сега трябва да прегледам всичко отново и да направя някои редакции. Темата е “Самостоятелната работа на мюзикълния и оперетния актьор в осъществяване на ролите в музикално-сценичното произведение - методологична система и професионални принципи”.

 - Неотдавна бяхте в САЩ с Асен Блатечки със спектакъла “Този филм”, как ви приеха хората там?

- Бяхме две седмици. Трябваше да имаме 12 представления, но станаха 11, защото полетът ни за Шарлът беше отменен заради страшна буря. От летището нашите мениджъри пренасочиха билетите ни към Атланта. Там ни посрещнаха българи, в чиято къща спахме, и имахме една допълнителна свободна вечер. Хората ни приемат страхотно. Много се радват на текста на Дони, защото пиесата разчита на интересен сюжет и актьорска игра. На сцената има само четири стола и нищо повече. Това е комедия и бурните реакции на публиката са най-хубавото, което можем да получим.

В Бостън бяхме при едни прекрасни хора - Тони и Любо. След представлението бяха направили парти и много от зрителите дойдоха. В някакъв момент към мен се приближи един човек, разпознах го, когато заговори. Това беше Андрей - синът на Гунди. Много ме развълнува с това, което каза за песента “Легенда за любовта” и за моето изпълнение. За мен беше важно, че съм я изпяла така,

че да докосна него и майка му

Нищо друго няма значение.

- В момента в колко спектакъла играете?

- В “Железният светилник”, “Хотел между тоя и оня свят”, “Глас”, “Урок по български” на театър “Българска армия” и “Кошмарна комедия” на Врачанския театър, с която с Кирил Ефремов и Поли Недкова пътуваме из страната. Имам още две-три заглавия, но в момента не са толкова много, което е добре, защото иначе нямаше да мога да поема ролята в сериала.

- Предстои ли нов мюзикъл или оперен спектакъл?

- Има две неща, за които се говори в момента, но засега не мога да ги обявя. С Иво Димчев записахме негова песен - Just Friends. С него сме съученици и приятели. Миналата година на концерта му в зала 1 на НДК я изпяхме заедно с още едно парче. Решихме, че е написана за нас, и тези дни влязохме в студиото, ще направим и видеоклип.

- И двамата с Дони се занимавате с изкуство, това трудно ли е в семейните отношения?

- Има пълно разбирателство. Всеки знае, че понякога другият е в по-активен период и има нужда от подкрепа.

Помагаме си дори само с присъствие

или като поемем някаква задача, за да може другият да се фокусира. Не е нужно да си обясняваме тези неща.

- При толкова ангажименти как намирате време един за друг?

- Всеки ден намираме време да си разкажем за деня, дори по телефона, когато сме на път. Това си е нашето време.

- Преди няколко години се срещнахте с биологичните си родители, колко често се виждате сега с тях?

- Не толкова често, защото Петко живее в Плевен, а Джилда е в Германия. Но се чуваме непрекъснато. Всеки ден мисля за тях и си говоря с тях наум. Александра е в София, така че с нея се виждаме редовно.

- Стана ли животът ви по-пълен?

- Да. Човек никога не знае накъде върви, но се стреми към по-щастлив, спокоен и смислен живот. В момента се чувствам щастлива, спокойна и заредена.

- Как преминахте емоционално през всичко това?

- Трудно е да се опише. Беше като вихрушка - много емоции едновременно. Гняв, радост, самосъжаление, щастие, всичко се върти заедно. Не мисля, че мога да го вербализирам напълно.

- Как се поддържате в тази перфектна форма?

- С малки всекидневни практики. Нямам фиксирано време за спорт, използвам всяка възможност, например между сцените или докато чакам нещо. Мога да правя клекове, разтягане, упражнения за гръбнака. Правя и дихателните практики на Вим Хоф, както и студови тренировки.

- Какво представляват студовите тренировки?

- Къпеш се и накрая пускаш най-студената струя вода, започваш от краката и вървиш нагоре. Когато свикнеш, можеш да обливаш цялото тяло около минута.

- Историята с връщането на слуха ви звучи като чудо.

- Ако нямаше медицински изследвания, нямаше да я разказвам. Когато оглушах, ми казаха, че в организма има спящи клетки, но не знаем как да ги събудим. Основният нерв беше засегнат. Започнах дихателните упражнения на Вим Хоф и студовите тренировки заради докторантурата и заради гласа си, исках да подобря начина си на говорене и пеене. Не съм ги правила с цел да върна слуха си. Ухото беше глухо 19 години. Упражненията са много активни - дишане, издишане, задържане. Понякога може да ти се завие свят. Правех ги редовно и се оказа, че са помогнали. Доктор Фурнаджиев каза, че

имам 70% възвръщаемост на слуха

Освен това наситеността с кислород в бившето ми “мъртво” ухо е по-голяма дори от здравото. С Ани Грозданова планираме да направим видео и да му го изпратим, за да знае, че неговите практики са помогнали и по този начин.

- Вие сте доста активна в социалните мрежи, какво ви пишат хората?

- Най-често са жени на средна възраст, които се интересуват от здравословен начин на живот и такива практики. Коментарите са културни и приятни. Задават въпроси, например за броколите, които отглеждам, и когато имам време, отговарям.

- А когато има негативни коментари, как ги приемате?

- Не го приемам лично. Тези хора не ме познават. Имат някаква представа за човек, който не им харесва, но това не съм аз. Никой не може да опознае друг човек от интервю или медийна изява.

Напълно естествено е да не се харесваме всички

Има и принцип на огледалото - понякога хората виждат в другия неща, които не харесват в себе си. Не се замислям много за това. Животът ми е запълнен с интересни и важни неща. Единственото, което си казвам, е, че е тъжно, ако човек няма по-смислени занимания от това да пише хейт.

- Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли променили нещо?

- Нито една милисекунда. Ако промениш и най-дребното, тръгваш по друга пътека и се озоваваш на друго място.

- Какво искате да ви се случи оттук нататък?

- Нямам конкретни планове - роля, опера или постижение. По-скоро оставям животът да ме води. Важно е да сме здрави. Всичко останало можем да създадем сами. От лимона винаги може да се направи лимонада.