След десетилетна борба за спасяването им косматите гиганти из цял свят започват все по-често и по-опасно да пресичат пътя на хората

Не са много пътищата по света, по които пътниците преминават не за да стигнат конкретна точка, а просто да изживеят самия път. Един от най-популярните такива се намира само на 250 км от българската граница и пресича Карпатите. Трансфагарашан е високопланинско инженерно чудо, създадено да задоволи амбицията на Чаушеску за лесен преход за армията между Влахия и Трансилвания. Днес по виещите се серпaнтини преминават хиляди автомобилисти и мотористи, за да се насладят на спиращите дъха карпатски гледки. Голяма част от туристите са привлечени и от друга възможност. При преминаването на 90-километровата отсечка те имат почти гарантирана близка среща с истинска дива кафява мечка. И действително, ежедневно десетки космати гиганти, понякога и със своите малки, стоят кротко край асфалта и с интерес наблюдават преминаващите автомобили. Сякаш самите те са организирана част от атракцията, която маршрутът осигурява.

Подобна неконтролирана близост между човека и един от най-опасните горски обитатели създава сюрреалистично усещане у туристите. Първичният страх, който човек изпитва към грамадния и опасен звяр, се сблъсква с покорното и наглед дори приятелско поведение на мечките. Животните, разбира се, имат добра причина да стоят край пътя. Те са там, защото с нетърпение чакат да бъдат почерпени с ябълка, парче хляб или пакетче чипс. Затова и са донякъде привикнали на предпазливите селфита, които шофьорите си позволяват от сигурността на своите автомобили. Тази понякога опасна близост обаче не е случайност, нито изолиран случай. Тя е резултат от глобален процес, който започва преди десетилетия и който прави така, че мечките и хората все по-често да пресичат пътищата си. Сякаш се връщаме столетия назад във времето, когато гората не е била извънградски парк, а неизвестна и опасна територия, в която дебнат грамадни и понякога кръвожадни зверове. Човекът и мечката отново се борят за територия.

В средата и до края на XX век популацията на мечки в Европа достига до своя критичен минимум. Масовият лов и изсичането на горите водят до драстично намаляване на кафявите бозайници на континента. Към средата на миналия век при първото им преброяване в България се установява, че у нас са останали едва около 300 – 350 екземпляра. Това кара нашата държава, както и много други, да въведат строги забрани за отстрел, както и да разширят защитените територии. Полагат се усилия и за обогатяването на генофонда, като се смесват популации от различните части на Европа. В България през 80-те години са внесени карпатски мечки от Румъния, което се отразява много здравословно на местната популация. В същото време, заради кампанията за спасяването й, мечката се превръща от страховит горски звяр в екзотично и обичано животно, което трябва да се пази. И този път природозащитата успя. В много региони по света популацията на кафявата мечка не само се стабилизира, но започва да се забелязва и в райони, където от десетилетия не я е имало. Днес в България се смята, че живеят над 1000 индивида. В Румъния пък бройката е над 5000.

Каква е историята на мечките четете в брой 11 на списание "Космос".