Изкуството у нас сякаш не е на почит. Малко хора сме, но понякога си пречим много, казва актьорът

Когато видиш нещо красиво, ти го усещаш не само с ума, но и със сърцето си. Винаги съм се стремил да играя така, че да го има това усещане

Нямам самочувствието, че правя нещо кой знае какво, просто се стремя всичко да е с любов

Той е един от най-обичаните актьори и комици. Роден е във Варна на 18 юли 1961 г. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1985 г. със специалност "Актьорско майсторство за куклен театър". Славата го застига още с участието му в емблематичното шоу "Улицата", а по-късно и в хитовите телевизионни поредици "Комиците" и "Столичани в повече". Има десетки роли в театъра, киното, сериалите и дублажа, включително в спектакли като "Дон Кихот", "Хамлет" и "Суматоха". Автор е на детски книги заедно със съпругата си Елена Начева и е носител на множество отличия, сред които "Аскеер" за изгряваща звезда.

Актьорът е поредният гост в подкаста "24 часа от живота", в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди 4 години създаде този нов канал с марката "24 часа" - "24 часа podcast". Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и чуто.

- В какъв период от вашия живот се виждаме сега, г-н Лафазанов?

- В хубав, щастлив период. Имам добра работа, играя в хубави представления. С колегите от “Комиците” се събрахме, както и с Павката Иванов и Милица Гладнишка. С нея за пръв път играя на една сцена. Нови запознанства, нови представления, нови усмивки и много публика, която ме прави много щастлив. Дай боже, да е все така, защото именно публиката е тази, която зарежда актьора. Прекрасно е да видиш пълна зала.

- Какво ви дават новите запознанства?

- Милица беше така добра да откликне на поканата да изиграе една докторка в психиатрията и накрая - смъртта, в “Пълнолудие”. Не знаех как ще се получи, но я виждах в това представление. Нямахме много време за репетиция, но тя дойде изключително подготвена. На първото представление беше невероятно, защото се оказа, че публиката много я обича. На финала тя пее една песен и аз усетих как леко се отлепвам от сцената, за което съм ѝ много благодарен. Човек си мисли, че е минал голяма част от пътя в живота си, че се е срещал с какви ли не хора, световни режисьори, и когато откриеш такива млади колеги, ти става приятно и хубаво, че може да общуваш с тях не само в живота, а и на сцената.

- Вие сте човек, който дарява смях на другите. Кое кара вас самия да се усмихвате?

- Понякога е много трудно човек да запази този заряд на смеха. За съжаление, живеем в тотален абсурд. Човек, който мисли нормално, не може да проумее. Може би ние не мислим нормално. Живеем в свят, който е изтъкан от омраза, от нечовечност, от липса на любов, от липса на състрадание. Не знам с какво са пълни главите на хората. Защо е този намкьорлък, защо е тази жажда за заробване, за делене на територии?

Моята съпруга Елена беше прочела една мисъл на индиански жрец, която може би дава пълната представа за цялата тая глупост на нашето битуване и съществуване – войни, жажда за власт и имане. Та мисълта е следната: “Скарали се въшките на кого е козината на кучето, която те искат да разделят”.

Ние сме някакви нещастни създания, които сме тук за толкова кратко време, а искаме и си мислим, че може да разделим света на наш и ваш. Всеки да откъсне голяма част от него и да я направи своя. Добре, за колко време ще я направиш своя? Ти ще я разрушиш, ще я направиш на нищо и после тя става непотребна за хилядите хора след това.

- Като че ли хората забравиха да общуват.

- Не, те общуват по много странен начин. Ако някой каже нещо на по-висок тон, изведнъж другият мисли, че е по-долу, и той започва да крещи и да вика. Никой не слуша другия. Всеки говори за себе си и някак си ние не се чуваме.

- Защо не се чуваме?

- Защото не искаме!

- Защо не искаме?

- Защото си мислим, че ние сме най-важните. Целият свят трябва да слуша нас, а никой не иска да слуша другия. Светът няма нужда от такива крясъци и викове. Светът има нужда от топлина, от някаква тишина, от усмивка, от красота, от това да откриеш в другия човек това, което го няма в теб, да го оцениш и по някакъв начин да го събудиш в самия себе си. Така си мисля аз и разсъждавам, но явно не съм прав.

- Социалните мрежи ли ни промениха?

- Всичко – то не е само едно нещо, което ни променя. Преди години бях в музея на Ван Гог. На първия етаж имаше негови картини, а на последния – компютри, от които може да вземеш информация. Там имаше хора, които не гледаха истинските картини, а се качваха горе и ги гледаха на екрана на компютъра. Викам си: “Аз ли не го разбирам? Защо, когато една истинска картина е пред теб, ти не искаш да я усетиш с красотата ѝ – да отидеш по-близо, да я видиш, да се отдалечиш, а я гледаш на екран?”. Нямаше никакъв смисъл от това, но така са хората. Получават информацията – какво е написано, какво е изтълкувано. Да, ти може да си я получиш и да я прочетеш после, но първото усещане винаги е най-силно. Когато видиш нещо красиво – картина, представление, книга или филм, ти го усещаш не само с ума си, но и със сърцето си. Затова изкуството е велико – защото го приемаш и то въздейства на чувствата ти, а не само на мисълта. Винаги съм се стремял по някакъв начин и в това, което правя, в това, което играя, да го има това усещане. Е, невинаги се получава, невинаги всички го харесват.

- Няма как…

- Не, няма как. Хората са възпитани различно, имат различни интереси. Един гледа битови неща, друг гледа по-високо интелектуално ниво, но във всеки един може поне да остане нещото, което си искал да кажеш. Ако го правиш с добро сърце и любов, няма как да не достигне до другия.

- На 6 години за пръв път се качвате на сцената във Варна.

- О, това беше велико, беше най-хубавото нещо.

- Какво помните от това първо появяване пред публика?

- Преди да се кача на сцената, се разхождахме с майка и дойде една жена, която каза: “Искаш ли да станеш артист?”. Отговорих: “Как да не искам, аз само това искам”. Покани ме в детски театрален състав. Първото нещо, което трябваше да изиграя, беше едно човече Моливко с нос от молив, който те боядисаха точно преди представлението с плакатна боя. И когато ми го сложиха на носа, миризмата на боята беше толкова силна, че едва издържах да стоя прав на сцената и после паднах.

След това, 30 години по-късно, играх на същата сцена. Не може да си представите какво е усещането – ароматът на тази плакатна боя като че ли беше навсякъде около мен. Спомнях си всеки един детайл – как съм се движил по тази сцена, какъв текст са ми подавали. Колко е интересно, когато човек има способността по аромата на сцената да си възвърне целия спомен отпреди 30 години. За съжаление, тази сцена вече я няма – беше превърната в хранителен магазин, после в нещо друго, но мястото остана все така озарено със светлината на всичките тези малки актьори, с цялата любов, с която ни възпитаваха в театъра, в книгите. Там имаше и библиотека, в която работеше много интересна дама, казваше ни коя книжка да вземем, как да я върнем, как да я пазим.

- Ако сега напишете писмо до онова 6-годишно момче, което излиза на сцената за пръв път, какво бихте му казали?

- Бих му се зарадвал и бих му казал: “Добре, че тръгваш по тоя път”. Майка много искаше да стана лекар или зъболекар.

- Защо не станахте зъболекар?

- Не мога. Щях да имам много врагове тогава. (Смее се.) Сигурно щяха да ме търсят да ми отмъщават. Не съм за тази работа, не ставам. Аз го вкарах и в представлението, разбира се – как майка ми винаги ме е питала какъв искам да стана, като порасна, и аз все казвах, че искам да съм комедиен артист, да се грижа за усмивката на хората. А тя ми обясняваше: “Добре де, стани един зъболекар и пак ще се грижиш за усмивките на хората”. Да, ама тогава нямаше да мога да кажа, че съм играл Дон Кихот, Тартюф, Големанов.

- Кой пръв ви каза: “Ти имаш талант за това”?

- Аз не съм ги питал. (Смее се.) Не знаех, разбира се. Винаги има някакво съмнение и до ден днешен при мен. Нямам това самочувствие, че правя нещо кой знае какво. Просто се стремя това, което правя, да го правя с любов, да запазя тази любов. Покрай професионализма, покрай цялото това натоварване, пътувания, представления може би съм усещал и в себе си, че човек започва да си пести силите. Или просто не са му останали, за да преодолее този път, да мине през различни трудности.

Като че ли при нас в нашата мила държавичка изкуството не е на почит. Всичко става много трудно, много мъчително. Някой, ако се опита да го направи, друг го спира. Малко хора сме, но понякога си пречим много. Хората имат нужда от нас, а искат да изкарат, че нямат такава нужда, че сме малко излишни.

- Защо е така?

- Защото явно, когато битът тръгне да смазва един човек, той се хваща здраво за оцеляването си и не разбира, че в най-тежките години именно културата и духовността са изправяли хората.

- Вие сте артист на свободна практика. По-лесно ли е, или по-трудно?

- По-честно ми се стори. Играех в Народния театър изключително много представления почти всяка вечер. Нямах възможност да отида да снимам във филм или съм имал, но винаги някак си трябва да молиш да те пуснат. Не може да избираш представления, в които не ти се иска да участваш. Представление след представление става някакъв конвейер. Усетих, че трябва в един момент човек да спре.

Имаше колеги, които снимаха доста, занимаваха се със странична работа, но държавата ги осигурява. Те имат едно представление в театъра, взимат си заплатата и си казах, че това не е честно, и реших да изляза. Да, няма го обгрижването, което е в театъра – гардеробиерите, гримьорите. Това вече всичко си го правим сами и се съобразяваме с публиката. Канят ни в държавни театри, но те вече се съобразяват с нас. Някак си може да избира човек.

- Какво виждате в българския театър, докато пътувате?

- Пътувайки, виждам понякога безсмислието на съществуването на някои театри. В един малък град правиш представление, което може да изиграеш един или два пъти, защото няма публика и няма хора. Но не всички могат да си позволят да играят на свободна практика. Има читалища, държавни театри и сцени, които са на много добро ниво като техническо обслужване, но има и театри, в които са опънати найлони, тече вода, хората седят на скъсани столове понякога. Магията на театъра изведнъж изчезва. Като отидеш на подобно място, след това излизаш навън, виждаш мръсотията, боклука. Това те очерня, прави ти душата по-мрачна.

- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете от професията?

- Имало е, разбира се. Сега времената са такива, че в тези социални мрежи, в интернет всеки може да напише, да очерни. Всяко едно представление има определена публика. И когато попадне някой друг човек, дошъл да види нещо друго – не самото представление, а как изглежда този актьор, колко е остарял, с кого е бил, защото това му е по-интересно, започва един поток от очерняне.

Няма да забравя, преди 25 години работихме с един от най-големите световни режисьори, Робърт Стуруа, който направи прекрасно представление. Този човек е енциклопедична личност и да се докоснеш до него, е такъв късмет в живота. Много малко хора в нашата страна могат да го направят.

Всички обичаха този човек, работеха до 3 часа сутринта, не им се прибираше вкъщи, бяха запалени. Когато представлението излезе, пак се намериха хора, които във всичката тази красота изляха помия на сцената. Защо? Винаги ме е вълнувало това. Защо не можеш да се зарадваш на тази красота, на това, което другите виждат и оценяват?

След години си казах: “Ами да, когато ти не можеш да бъдеш такъв, по-добре е този човек да го принизиш до твоето ниво, да му покажеш, че и ти си равен на него”. Ами не сме равни. Има някои, които са гениални. И те движат света, изкуството. Добре, че ги има тези хора. Птичката има крила, затова лети. Ние колкото и да си слагаме, няма как да литнем. Не става.

- През 90-те бяхте част от култовото комедийно шоу “Улицата”. Какво виждате днес на улицата?

- Същото! Тогава издигахме малкия човек на пиедестал. Именно той движи света. Колкото и да е нещастен, без него няма свят. Ако го няма него, няма кого да управляваш, всичко ти се обезсмисля. И бяха все едни такива симпатични герои. Скоро го пусках на внучетата ми – те се заливаха от смях, страдаха с тези хора, въпреки че живеят по друг начин и виждат света различно. Но тези хора от екрана са им симпатични.

- Има ли днес място за подобен тип сатирично предаване?

- Разбира се! Но законите на телевизията са абсолютно други. Хората имат нужда от повече воайорски предавания – да седиш, да гледаш някакви хора как се дразнят, как се чоплят, кой с кого тръгнал, как ще смени тази с онази. Докато това предаване, въпреки че беше кратко, изискваше много работа. Снимаше се в студио, на улица, после се монтираше продължително време. За 45 минути предаване се работеше повече от две седмици. Телевизията вече не може да си го позволи. Трябва да снимаш пет предавания на ден. Всичко е някак механично, уж професионално, но става конвейер.

- Кои са най-ценните уроци, които научихте от вашите родители?

- Моите родители не ме възпитаваха, така че да ми натякват. Те бяха обикновени хора. Баща ми работеше в Кораборемонтния завод във Варна. Майка беше изключително добър човек – медицинска сестра, и в това виждах смисъла на помощта за хората. Постъпките им, това, че баща ми помагаше на хора от цялата махала, викаха го за всичко, защото беше добър електромонтьор. И никога не е взимал пари. Имаше много приятели. Майка – по същия начин. Пациентите ѝ носеха цветя и вкъщи винаги беше пълно с цветя. Ако съм взел поне малко от тях и начина им на мислене, ще съм много щастлив.

- Кога ви е било най-трудно да се усмихнете, а въпреки това сте го направили?

- Не знам дали съм го правил. Но когато загубих родителите си, трябваше да играя представление почти на другия ден. Мислех си, че трябва да преодолея това, да го забравя за момент, докато играя на сцената, но се оказа, че тези хора, които си загубил, са до теб, ти ги усещаш. Това усещане ми даваше спокойствието, че те все пак се грижат по някакъв начин. Усещаш им топлината, че са загрижени за теб, че искат да те успокоят, че може би има едно по-красиво място, където са отишли.

- Някога имали ли сте страх от провал?

- Всеки път! Много обичах представлението “Дон Кихот” и когато Стефан Данаилов си отиде, Сашо Морфов ми се обади да го възстановим – но беше само идея, не стана. В един мой сън сънувам как ме викат в Народния театър да играем представлението. И как препускам със страхотно желание, отивам и не мога да изляза на сцената, не намирам пътя към нея. Това беше един от най-големите кошмари – да не можеш да си изиграеш ролята. Може би и други колеги са сънували подобен сън. И си мислех: “Какъв е този знак? Не се появявай повече там ли?”. (Смее се.) Може би не е трябвало да го възстановим, за да може да остане в хората онзи спомен за това красиво, прекрасно представление, което всички толкова обичаха.

- Колко е важно човек да загърби егото си?

- Много е важно! Човек трябва да загърбва тази гордост. Той трябва да е смирен, защото гордостта води до това, което сме днес. Всеки мисли, че е над другия. Не е така! Трябва да се съобразяваш.