Политиката днес може да е по-цинична от всякога, но поне показахме, че не сме безпаметни и неблагодарни

Новината за освобождаването от затвора на бившия френски президент Никола Саркози се случи в същия ден, в който новата посланичка на Франция в София бе поканила гости в историческата резиденция на ул. “Оборище” в памет на първия български президент д-р Желю Желев.

Малко повече от три десетилетия и половина по-рано в същата тази сграда по време на прословутата закуска на тогавашния френски президент Франсоа Митеран, Желев бе легитимиран като лидер на опозицията срещу режима на Живков, който падна няколко месеца по-късно.

“Изглеждате като група заговорници, които се чудят кого да освободят от затвора”. С тази проява на игриво чувство за хумор колега от уважавана международна агенция се обърна към мен и семейство Соломон и Гергана Паси, с които се бяхме отделили в една от залите на историческата къща, обменяйки съобщения

в общ чат с бившата съпруга на Саркози - Сесилия Атиас

Някогашната първа дама на Франция, която през 2007 г. се покри съвсем заслужено със славата за освобождаването на българските медицински сестри, осъдени на смърт в Либия, не спести благодарностите си за всички, които в последните две седмици се обявиха за освобождаването на Никола Саркози.

А в България те не бяха никак малко - като започнем от действащия държавен глава Румен Радев и неговите предшественици Георги Първанов и Петър Стоянов, минем през бивши министри на външните работи и правосъдието като Соломон Паси, Ивайло Калфин и Антон Станков и стигнем до някогашния главен прокурор Борис Велчев - почти всички все хора, участвали навремето самоотвержено в усилията за спасяването на българските медици от Либия.

В случая с акцията за Саркози

“24 часа” изигра ролята колкото на медийна платформа, толкова и на добронамерен посредник,

който да обедини всички тези държавници и обществени лица, толкова различни в своите вътрешнополитически убеждения и каузи, но категорични за това, че сега е най-подходящият момент да се изкаже дължимата благодарност.

“Спасяването на спасителя” - този израз, използван в първия материал по темата в “24 часа”, се превърна в крилата фраза и бе подет и от френските медии, начело с “Фигаро”, които дословно цитираха нашата статия.

Колкото и да е благородна една кауза, за да стигне до хората и да стане популярна, тя се нуждае от информационна подкрепа. Затова и миналата седмица коментирах по БНТ, че с този акт на популяризиране във френските медии, всъщност по-голямата част от работата вече е свършена.

Защото по този начин демонстрацията на подкрепа и съпричастност от България вече е стигнала до Франция и нейната общественост, била е прочетена от всеки, които се интересува от темата, и дори е

преминала стените и решетките на затвора “Ла Санте” в Париж, стигайки до килията на този, за когото единствено е била предназначена - Никола Саркози.

Иначе, надявам се, е ясно, че България нито иска, нито може да се бърка във вътрешните работи и съдебната система на страна като Франция. Но с категоричност трябва да се знае едно - българите не са безпаметни и неблагодарни хора! Именно това беше целта на подетата акция в подкрепа на бившия френски президент.

Светът и политиката днес може да са по-цинични и безпринципни от всякога, но най-неочаквано от България бе даден пример, че признателността не се измерва с тънки сметки и временни интереси.

Понякога историята прави странни обрати. Ето как един такъв неочакван исторически кръг се затвори онзи ден с освобождаването на Никола Саркози от затвора - близо две десетилетия, след като неговата политическа воля, кураж и решителност доведоха до освобождаването на българските граждани от лапите на Кадафи.

Тази морална симетрия бе повече от дипломатически акт. Всъщност тя нямаше нищо общо с дипломацията. Всичко това бе проява на благодарност, достойнство и историческа памет.

Случи се не по протокол, а по съвест.