Да си върнеш името след десетилетия забрава
Как Интерпол разкрива самоличности на безследно изчезнали от „замразените" дела за убийства
Представи си тъмна юлска нощ през 2005 година, пътя край Виладекас, близо до Барселона, и тишината, прекъсната от едно неочаквано откритие. Таксиметров шофьор спира за момент — там, на една отбивка, вижда женско тяло, облечено в розово. По дрехите ѝ тя получава прякора „жената в розово".
Пристигат полицаи, направени са първични изследвания и по състоянието на тялото се разбира, че е било преместено преди да бъде открито.
Това насочва разследващите към нещо повече от нещастен случай. По косата, дрехите и физическите белези на жената се правят опити за реконструкция, но самоличността ѝ остава неразкрита.
Минават десетилетия, изписват се множество теории. През 2023 г. Интерпол започва кампанията IdentifyMe(Идентифицирай ме), целящата да даде идентичност на жени, намерени в мъртви в Европа и останали неизвестни, чрез споделяне на реконструкции, отпечатъци или ДНК. Испания добавя делото на „жената в розово" към списъка.
Пробивът се случва в Турция, с помощта на отпечатъци и ДНК. В началото на 2025 г. турските власти обработват отпечатъците, събрани при първоначалните разследвания на "жената в розово". Те сравняват тези отпечатъци с националната турска база данни и намират съвпадение с руска гражданка на име Людмила Завада, която е била на 31 години в момента на смъртта си.
След това се предприема ДНК анализ: проба от тялото се сравнява с генетични данни от близък роднина (по информация това е сестра и), която е намерена и съответства на профила. Този двоен проверочен механизъм дава окончателно доказателство, че "жената в розово" е Людмила Завада. И така жената, намерена в онази нощ, вече не е само призрак от миналото. Интерпол официално публикува новината: след двадесет години неизвестност, жената вече има име.
Разследването се възобновява, случаят е отворен, търсят се мотиви, свидетели, кой е виновникът.
Идентификацията не означава разкриване на всички тайни. Причината за смъртта остава неустановена – открит остава въпросът дали това е било убийство, бой, престъпление с тъмни мотиви или комплексна интрига. От неофициални източници, обаче се появяват съмнения, че убийството е умишлено и то със сериозни причини зад гърба си.
Испанската полиция работи в сътрудничество с турски и руски служби, обменяйки информация, препращайки запитвания до архиви, търсейки документални следи като пътувания, визи, свидетели, пратки или бележки, които да разкажат пътуването на Людмила до момента, когато е стигнала до тази отбивка край пътя. Някои неща все още са обвити в мъгла: как е преминал животът ѝ до самия край, какви връзки е имала, докъде е пътувала, с кого е била в този последен момент. Но най-важното е, че човекът, забравен за двадесет години, вече има лице.
"Людмила" вече не е само име, а възстановяване на човешки облик. След години на неизвестност, семейството ѝ, макар отдавна разпръснато, намира спокойствие в знанието, че жената вече не е обект със женско телосложение и розови дрехи.
Интерпол подчертава, че „всяка успешна идентификация дава нова надежда на семействата и приятелите на изчезнали хора". А кампанията IdentifyMe остава активна — "жената в розово" е трети успешен случай на идентифициране чрез нея. Преди това благодарение на обществения призив и съвременни криминалистични технологии са идентифицирани две жени - Рита Робъртс (Британия) и Айноха Изага Ибиета Лима (Парагвай).
Но в списъка все още има 44 жени, чиято самоличност остава неизвестна. Те все още чакат някой фрагмент, някой сигнал, някой, който би могъл да ги познае и да върне самоличността им.
Втората жена, чиято история излиза наяве е Айноха Изага Ибета Лима, 33 годишна парагвайка, чийто живот приключва мистериозно в Каталония. През лятото на 2018 г. в един стар обор е открито тяло на жена. Без никакви по-отличителни външни белези, единствената следа, която органите на реда имали, била татуировката върху ръката и. Думата „успех", написана на иврит, като странен символ, противоречащ на трагичната и съдба. Никой в околностите не познавал тази жена, никой не я е потърсил или не е съобщил за липсващ човек. Сякаш е изчезнала от лицето на Земята още преди смъртта си. Случаят бързо се превърнал в „замразен" в архивите на испанската полиция, докато през март тази година отпечатъците й не били съпоставени в Парагвай. Така загадката, стояла замразена години наред, най-накрая започва да се разплита. Но въпросите си остават едни и същи: как една млада жена от Южна Америка се озовава сама в испанско село, в което никой не я познава, какви пътища я отвеждат до този обор и кой или какво стои зад смъртта й.
Третата и последната жертва, разпозната благодарение на програмата, идва от далеч по-отминало време. След разследването се разбира, че това е Рита Робъртс. Тридесет и една годишна жена от Кардиф, Великобритания, изчезва през 1992 година и повече от три десетилетия остава само име от списъка на безследно изчезналите. Тялото й е намерено в река край Антверпен, Белгия, положено върху метална решетка, но без никакви документи и без хора, които да я издирват. Полицията разполага единствено с една любопитна следа. Татуировка на цвете, придружена от надпис "R'NICK". Тази татуировка на черно цвете върху предмишницата на Рита, публикувана години по-късно в рамките на една международна кампания, се оказва ключът към разплитането на случая. Роднини от Обединеното Кралство разпознават рисунката и най-накрая дават име на жената с цветето. Така след повече от тридесет години близките на Рита получават поне малко утеха. Но за жалост и тук, както и в другите случаи, финалните въпроси са едни и същи.
И трите истории – на Людмила, Айноха и Рита, звучат като епизоди от криминален сериал. Но всъщност са реални съдби. И макар имената вече да са известни, убийците на жените или причините за смъртта им все още се крият в сенките. Защо тези три истории са важни за България? Всяка от тях онагледява нещо, което често пропускаме. Жертвите изобщо не са неизвестни. Просто заради пропуски в системата, институциите не са стигнали до имената им. Една гражданска инициатива показва, че когато органите на реда споделят данни, а ние като общество участваме активно, границите между държавите престават да бъдат бариера, а напротив. Това е един много важен урок за страната ни. В държави с добре развита статистика за престъпленията като САЩ и Великобритания „замразените" случаи често са няколко процента от общия брой убиййства. Ако приемем, че ако в България има десетки или стотици убийства годишно и че няколко процента от тях остават неразкрити, може да се предположи, че става дума за десетки замразени дела. У нас често близки търсят изчезналите си роднини и познати, като разчитат на призиви в социалните медии. Дали това е достатъчно?