• Татко имаше чувство за мисия, че трябва да направи нещо голямо, да постигне най-доброто за всички, не само за себе си или за семейството си
• Последните години бяха много горчиви, все повече хора го изоставяха, все повече мошеници се опитваха да се възползват от него, а той почина сам в хотелска стая
• Той бе много специален за нас. Имахме хубаво време заедно. Бе винаги мил, спокоен, никога не ни повиши тон и не избухна дори когато ставаше беля

Алесандро и Кармен Чиркови са син и дъщеря на видния кардиохирург проф. д-р Александър Чирков и германската му съпруга Мариане. (Тя е човекът, който поддържаше семейния уют в дома им във Фрайбург, докато той се отдаваше на българските си каузи. "Татко трудно понесе загубата ѝ и си отиде 1 г. след нея, през 2020-а", казва синът.)

Алесандро (52), който живее в Брюксел, е старши директор "Връзки с обществеността" за Европа, Близкия изток и Африка в голяма компания. Сестра му Кармен (54) е ръководител на секция в Университета на Хамбург. Двамата и семействата им бяха за кратко в София и Банско на път за летния си отпуск в Гърция. "Досега нямах готовност да говоря за татко. Болката от отсъствието му отминава бавно", казва Алесандро.

Какъв баща и съпруг е бил човекът, който създаде съвременната кардиохирургия и изгради първата модерна болница за кардиолечение в България? Какви са бащините уроци, които помнят децата му? Какво мислят за отмяната на решението болницата да носи името на проф. Чирков, както настояваха хиляди в подписка след смъртта му? Двамата говорят пред "24 часа".

- Какво ви води в България?

Алесандро: Искахме да покажем отново част от България на нашите деца. Дъщерите ми Ники и Сара са били на морето и в Лом по случай 80-годишния рожден ден на брата на баща ми. Синът на сестра ми Кармен - Феликс, също. Но във всяка възраст има какво да се види. Дъщерите ми присъстваха на представянето в Европейския парламент на филма, посветен на дядо им (документалният филм “Кой е проф. Чирков” - б. а.) и искаха да видят и научат повече за болницата, създадена от него.

- Какви са най-ранните ви спомени от разказите на баща ви за България?

Кармен: Спомням си повече времето, когато бяхме тук, отколкото онова, което той ни говореше. Помня вкусните домати и дините, Албена и плажа, на който ходехме през ваканциите, преди той да започне да идва по-често в България. Виждах, че е щастлив, когато сме тук. Разказваше ни много за историята, как комунистите са лишили семейството му от имущество, а баща му е бил тормозен, че много обичал да ходи на училище и бил амбициозен.

А.: Аз помня срещите със семейството и приятелите му в Лом и как приемаше някои безобразия. Имаше например една улица в Лом с разбит участък, който не оправяха 7 г. Когато се връщахме и минавахме край мястото, той се ядосваше: “Още стои така, както беше преди”. Разказваше ни за семейството на дядо си, за неговия бизнес, за любовта си към училището. Когато брат му и другите деца отивали да играят футбол, майка му все му казвала: “Отивай да риташ, децата те чакат”, но той ѝ отговарял, че трябва да си довърши уроците. 

- Помните ли 1984 г., когато той почна да се връща по-често в България?

А.: Да, бяхме вече 12-13-годишни. Той водеше по различни поводи в Германия българските лекари от своята болница в София. Дори на Коледа, на Нова година, имаше по 7-8 души, които канеше, за да им покаже Германия и болницата, където работи. Все им казваше: “И ние можем да направим това”. Говореше срещу корупцията, срещу непотизма. Показваше неща от българската история.

- Започна ли да ви липсва повече, когато пътуваше често до България?

К.: Той винаги е работил от много рано до много късно - дори когато беше в Германия. Бях свикнала, че не прекарва много време с нас. Аз затова не говоря български, защото бях повече време с майка ми. Бях привикнала, но виждах, че той ѝ липсва много, и това ме натъжаваше. Но дори като дете, когато не разбирах много, виждах, че той иска да прави неща за България. За него здравеопазването беше най-важно, но споменаваше и други неща: “Това трябва да бъде променено, това - да стане по-добре”. Искаше най-доброто за България. Чувстваше, че има мисия да го осъществи. Въпреки че тясната му специалност бе медицина, имаше по-широк поглед, гледаше на света философски, в цялост. Говореше какво трябва да бъде обществото, как да стане по-добро. Обичаше семейството си, но имаше и чувство за мисия, че трябва да направи нещо голямо, да постигне най-доброто за всички, не само за себе си или за семейството си.

А.: Когато бяхме малки, той работи в САЩ, после се върна в Германия. Излизаше за работа много рано и се връщаше, когато ние вече бяхме по леглата. След това почна да пътува често до България. Имаше 3 неща, на които много държеше - да си подстриган, да спортуваш и да бъдеш добър в училище. Аз, разбира се, исках да говорим и за други работи и малко се ядосвах, че той няма време. В известна степен обаче бе добре, че не прекарвахме много време заедно, защото на тази възраст бързо стигахме до несъгласия.

Това се промени, когато навърших 17-18 години. Тогава станахме много близки. По онова време нямаше интернет и винаги имах в главата 5-8-10 проблема, по които да говорим, когато той се върне от България. Разговорите ни скачаха от тема на тема, а аз бях много щастлив. Чувствах страхотна химия и близост помежду ни и бях много горд. Често сядахме и играехме шах. Той винаги ме напътстваше да премисля, преди да играя, и ме оставяше да спечеля, без да ми казва какъв да бъде следващият ми ход. След като го победих за първи път сам, не играхме никога повече.

След като времената на “Подстрижи се!” и “Как е училището?” бяха отминали, имахме много красиви взаимоотношения, макар дистанционно понякога. Има време, когато децата искат баща им да ги гледа как играят футбол, но не изпитвах гняв или съжаление, че това не се случи. Той бе много специален за нас. Имахме много хубаво време заедно. Бе винаги мил, спокоен, никога не ни повиши тон, никога не избухна дори когато се случваше някоя беля. Веднъж като млад изкарвах колата от гаража и я ударих. Той запази спокойствие, макар да знаеше, че ремонтът ще струва време и пари. Веднъж бяхме в България и жена ми Габи имаше ужасно главоболие. Обадих му се в 3 ч през нощта, за да искам съвет. Винаги бе готов да помогне. Винаги бе тук за нас дори когато бе далеч. (Очите и на двамата се насълзяват.) 

- Споменахте, че майка ви е била тъжна от отсъствието му...

К.: Да, така беше. Знам, че моите баба и дядо по майчина линия бяха много разочаровани от това, макар че той им отдаваше необходимата грижа. Те никога не са го казвали, но бях чула такива разговори. Майка ми беше изключително търпелив човек, не знам как го постигаше, но тя бе приела, че край него трябва постоянно да има нещо, свързано с неговите каузи - било лекарите от неговата клиника, било работата. Не знам как се издържа това. Тя и баща ми почти нямаха време само за тях двамата. В известен смисъл тя се пожертва за него, но бе много горда от това, което той прави. Той бе светъл и мил човек, нямаше врагове, бе изключителен.

А.: Още първия миг, когато го е срещнала в Берлин, е било любов от пръв поглед. Но от самото начало е знаела, че неговият живот е медицината. Може би и двамата са се надявали, че когато този ангажимент свърши, ще имат своето време заедно. Но този ангажимент никога не свърши и това време никога не дойде. Имаше 2 седмици в годината, когато ходеха из планините в Германия. Само те двамата. Но иначе на Коледа, на Нова година, по други поводи винаги имаше антураж от България около него. Това никога не свършваше.

К.: Той се нуждаеше да бъде с хора и това бе много важно за него. Но обичаше да релаксира, като остава сам и гледа неангажиращи предавания по телевизията. Това беше неговият начин.

- Знаехте ли, че той дава много собствени средства за различни каузи в България? През 2018 г. ми каза, че е дал повече от 360 000 евро за български каузи. Сигурно нямаше да го сподели, но бе огорчен, че го отстраниха.

К.: Досещахме се, че дава много свои пари, но никога не сме знаели детайли.

А.: Знаехме, че плаща на своите лекари големи заплати, за да задържи най-добрите, но за него парите нямаха онова значение, което имаха за други семейства. Нямахме семейни обсъждания какво да купим или не. Той просто искаше да се отдава на своите каузи, да осъществява мечтите си и това го правеше щастлив. Знам, че даде доста свои пари за проекта, за който мечтаеше в последните години - първокласна модерна кардиологична болница във Варна. Имали сме и спорове на тази тема - не толкова за финансите, колкото за един парадокс - парите никога не са го вълнували, а в края на живота си той търсеше начин да ги намери за създаването на тази нова болница. В същото време нямаше контрол над тези средства.

- Какво си спомняте от 2006 г., когато го уволниха от болницата в София, в която вложи енергия, ум, душа, сърце?

А.: В началото той не показваше нищо. Габи и аз тъкмо се бяхме оженили, на нашата сватба имаше цял автобус с българи. Той имаше големи планове, големи идеи да развива в клиниката изследвания за рак, за създаване на нови лекарства. Изготви планове за мрежа за спешна помощ в цяла България, която да намали смъртността от инфаркти. Не знам как е намирал време за всичко това освен за управлението на болница. Опитваше да подобри нещата и това му даваше енергия, но тази възможност му бе отнета. В началото не показваше нищо, не тръгна с гняв, с омраза, с горчивина. После видя, че това е затворена страница, и реши да започне сам отново.

- Дълго време живееше с надеждата, че ще се върне в болницата, която е създал...

А.: Да, така беше, но не показа нищо пред нас. Едва 10 г. по-късно призна, че е изпаднал в депресия. Но продъжаваше да ходи в България, да се среща с инвеститори с надежда да създаде новата болница: “Ще видите, всичко ще стане, плановете са готови, парите са преведени.” Но после разбираше, че нищо от това, което някой му обещаваше, не бе надеждно и сериозно. Дори ходи в един хедж фонд, който е построил болници в Румъния, в Турция, но му казали: “В България никога!”. Това трябваше да го приземи, но той не се отказа от мечтата си. 

- Продаде жилището в София и замина за Варна. По-добре ли бе там?

А.: Не, той вече изпитваше силни болки в гърба от дългите години операции, приемаше лекарства за това, но не взе сериозни мерки. Това бе изпитание и за майка ни, защото му отнемаше 1-2 седмици да се възстанови, когато се прибираше. Щом си връщаше формата, тръгваше отново към България. Опитахме да му обясним, че неговата илюзия за нова болница няма да се сбъдне.

К.: Казвахме му: “Постигнал си толкова много, не е ли достатъчно?”. Имаше периоди, в които се връщаше с непоносима болка в гърба и го питахме: “Защо просто не спреш и не почиваш? Защо не си останеш вкъщи - във Фрайбург, или във Варна, но вкъщи”. Но той не можеше. Убеждавахме го да се радва на живота си като пенсионер. Освен 4-ма пораснали внуци от сестрите ни Джема и Татяна (от първия му брак с българска лекарка - б. а.) той имаше 3-ма малки внуци, на които да се радва.

А.: Това бе нещо, за което винаги е мечтал: “Като пораснат децата, ще ги заведа в Рим, в Гърция, ще им говоря за историята, ще им покажа Флоренция”. Аз и Кармен му казвахме: “Кога ще стане? Кога?”. Това време никога не дойде.

К.: Той ни казваше, че е щастлив във Варна с плажа, с морето, с Морската градина, където може да се разхожда...

А.: Обичаше Варна. Там е служил във Военноморските сили, чувстваше се спокойно. По улиците хората го разпознаваха и го спираха да поговорят с него.

- Да, бях свидетел на това през 2018 г., когато го интервюирах във Варна.

А.: Това, че хората му дават такава обич, уважение и признание, му помагаше да не изпадне в депресия, особено след смъртта на майка ни. 

- Как приехте събитията около смяната на името на болницата, която създаде? Имаше решение тя да бъде наречена на него, но то бе отменено.

А.: Когато татко почина, дълго време нямах сили да дойда в България. Едва миналия ноември се завърнах за първи път след смъртта му. Той не е правил болницата за слава и не се вълнуваше от това. Искаше да даде нещо за хората, да ги направи съпричастни с визията, която имаше за развитието на страната. Много лекари бяха създадени под неговото крило. Той ги пращаше на специализации в чужбина, насърчаваше ги да се усъвършенстват, даваше им път. От друга страна, е логично болницата да бъде кръстена на него. Той заслужава това заради всичко, което постигна там и направи за България. Болницата нямаше да съществува в този вид без него.

Достойно е да има нещо, което напомня за посланията, които той опита да разпространи, за да подобри живота на всички. Не мисля, че аз съм човекът, който трябва да се бори за преименуването на болницата. Последните години бяха много горчиви, все повече хора го изоставяха, все повече мошеници се опитваха да се възползват от него, а той почина сам в хотелска стая. Примирих се. Няма повече горчивина и болка у мен защо трябваше да завърши така. Искам да продължа напред. Но ще подкрепя всеки - Ники (проф. Николай Димитров), Иво (проф. Иво Петров), Андрей (Андрей Марков - съосновател и управител на “Аджибадем Сити Клиник”, бивш административен директор на болница “Св. Екатерина”), който се бори справедливостта да възтържествува и болницата да бъде кръстена на него, за да се пази паметта му и това, което той направи в продължение на години. Той буквално е изградил болницата от нищото. Наложи нова дисциплина, мислене и поведение сред лекарите и медицинските сестри, привлече много средства от външни донори. На откриването на новия корпус бях до човек, който ми каза: “Не съм виждал нещо подобно, баща ви е истински боец”. Хората не можеха да повярват какво е направил от нищото. Наистина бе боец, воден от своята мечта и визия. Организираше модерни легла и медицинско оборудване от Австрия, от Нидерландия без пари. Можеше да отиде във всяка болница по света, но избра България. Затова признанието болницата да бъде кръстена на него е правилното нещо, но аз нямам сили за такава борба. За мен единствената болка е, че него вече го няма.

К.: Духът на създаденото от татко остава. Той успя да вдъхнови хората в болницата да работят отвъд своя лимит за доброто на пациентите, да им даде криле. Ръководеше болницата със сърце и душа и влагаше цялата си енергия. Важно е този дух да остане не само в тази, но и във всички български болници. Това е, което той искаше за България и българското здравеопазване.

Няколко часа по-късно Алесандро, Кармен и семействата им успяха да отидат в болницата, създадена от баща им, с любезното съдействие на управителя проф. д-р Димитър Петков и д-р Вера Табакова. “Това е много специално и емоционално преживяване за нас”, казва Алесандро. Портрети на проф. Чирков в главното фоайе и в параклиса, създаден от него, както и десетки картини от личната му колекция по коридорите на болницата пазят жив спомена за кардиохирурга с голямо сърце. 

Какво казаха през 2002 г.

През 2002 г. проф. д-р Александър Чирков и 30-годишният му тогава син Алесандро гостуваха в рубриката на “24 часа” “Кръвна връзка”. Ето какво споделиха двамата.

Бащата: Не съм наказвал децата си - учех

ги да поправят щетите

В традиционния смисъл може би не се виждам като добър баща, защото не съм имал повече време за децата. Професията ме е увличала до изключителна степен, искал съм да постигна перфектност в нея. Така те прекарваха повече време с майка им. Жена ми осигуряваше топлината, любовта, но аз гледах да се занимавам с тях след работа или през отпуската. И към 4-те си деца съм изпитвал освен обич, отговорност и дълг да получат онова, което трябва на децата - топлина и сърдечност. Изключително важно е децата още като малки да се научат да мислят разумно. Затова родителите освен с топлина и обич трябва да подхождат с разум към тях.

Още когато Алесандро бе малък, го подготвях да стане добър гражданин. Това се постига с труд, дисциплина и самоконтрол. Давах му пример със своята работа. Разговорите ни са протичали спокойно, без назидателен тон и винаги с примери. Не съм наказвал децата си. Ако направеха нещо грешно, казвах, че трябва да го коригират. Изчислявах щетите и обяснявах, че трябва да ги компенсират с работа - да измият колата, да помогнат на майка си, да напазаруват. Ако Алесандро ме помолеше за пари, му казвах, че трябва да ги изработи. Децата подреждаха гаражите, работеха в градината, пазаруваха. Не са получавали нещо даром.

Синът:

Баща ми е след Бог

Баща ми е най-добрият, който може да съществува. За мен той идва веднага след Бог. Харесвам неговото благородство, това, че е широко скроен, че е готов и успява да намери решение почти за всеки, който го моли, макар че има милион неща за правене. Никога не пренася проблемите и безпокойствата си в семейството, те не се отразяват на отношението му с близките. Възхищавам се на неговата мотивация, отдаденост и упоритост да направи това, в което вярва. Той е роден боец! Бих искал да имам повече от неговото търпение, уравновесеност и особено - от неговата дисциплина.

Най-важните уроци получих, като наблюдавах неговия живот. А те са, че отмъщението и омразата не могат да направят живота по-добър. Няма смисъл да се инатиш за малки неща, защото твоята горделивост диктува това. По-добре остави опонента да има своя малка “победа”, дори да знаеш, че си прав. Понякога никак не ми е лесно да постигна това.

Не искам съвети директно, но имам чувството, че той усеща какво ми е в ума и почва да ми разказва за свои преживявания в подобен случай и аз си правя заключения.

Веднъж ударих колата, докато я изкарвах от гаража. Бях на 14-15 години. Мислех, че ще умра, но баща ми не се развика, нито реагира бурно. Само каза, че не иска повече да се чувства така.

Искам да дам на децата си обич и стабилност, която ми даде той, заедно с чувството, че нищо не може да им се случи, защото ще бъда до тях. Винаги се чувствам добре, когато той е наоколо. Никога не ми е скучно с него.