Не знам дали не се лъжа, но отбелязвам постоянно, че много мои събеседници изглежда сякаш не чуват или не разбират, какво се опитвам да им кажа.

Опростявам, повтарям, повишавам глас, но чета в очите на моите сънародници недоумение и нетърпение. Естествено, се запитвам дали не съм забравил български език. Или той е еволюирал, докато съм бил в странство, до такава степен, че поради това съм загубил и забравил моят толкова любим майчин език и отсега-нататък ще трябва да се скитам сам в безбрежното пространство на английския език.

Опитвам се да стъпя на реалистична лекарска позиция и се спирам на глухотата като възможно обяснение. Не ме чуват. Глухи са. Доста от моите връстници, пък и по-млади, изглежда не посещават ушнилекари и може би са с намален слух. За някои от тях, това е факт.

Как да възстановя комуникацията с тях, пък и с много по-младите от тях? Започвам да викам, да повишавам глас. Недоумението в очите им, обаче нараства. Примесва се с нещо като обида. Те също викат, прекъсват се едни други и мен прекъсват. Стихвам.

Дали се нуждаем от ушен лекар, за да разговаряме помежду си, или просто сме несъвместими помежду си? За себе си мога да кажа само, че ненавиждам виковете.

*От фейсбук