Един живот, белязан от музика, бунт и страст. Една жена, която надскочи времето, в което живя, и ограниченията на системата, която се опита да заглуши творчеството ѝ. Леа Иванова остава в историята като най-ярката звезда на българския джаз.

Със сценичното си присъствие, неподражаемия глас и съдбата, белязана от слава и страдание, тя се превръща в символ на женската сила и артистичната свобода.

До Цариград и назад: детство, прекарано в изгнание

Детството на Лиляна, както е истинското ѝ име, преминава в Турция. След атентата в храма “Света Неделя” родителите ѝ с петте си дъщери се местят в Цариград поради комунистическите убеждения на баща ѝ Там Леа учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. Още като дете има грамофон с голяма фуния, на който слуша музика от Моцарт, Шопен и валсовете на Щраус. Заедно със сестрите си израства с чувство за свобода и уважение към изкуството. Баща им е художник и мечтае дъщерите му да се посветят на изкуството, но съдбата на Леа е друга.

Когато навършва 17 години, семейството ѝ се завръща в България и се установява в София. Именно тогава тя прави първите си стъпки към сцената. Леа мечтае да стане оперна певица. Възхищава се на музиката, на пищните рокли, сценичния блясък, прелестта на операта. Явява се на прослушване при прочутите Павел Елмазов и Илка Попова. Попова обаче откровено ѝ казва, че няма подходящ глас за оперна певица. Вместо като обида, Леа приема думите ѝ с искрена благодарност.

Впоследствие двете стават близки приятелки. Илка Попова ѝ дава уроци не само по музика, а и по стил, маниери и излъчване. Един съвет остава с Леа завинаги:

“На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите истинското си настроение. Това вътрешно тайнство и сценична трансформация я превръщат в запомняща се магнетична фигура на българския джаз.

Ритъмът на една българска легенда

В София Леа Иванова се запознава с Леон Алфаса, който през 40-те години на XX век основава джаз групата “Славянска беседа”. Той я кани за солистка, вярвайки че от гласа ѝ се сипе злато.

По-късно джаз иконата пее с оркестър “Джаз Овчаров” и с ансамбъла “Оптимистите” на Сашо Николов - Сладура. Леа изнася концерти из цяла България. С оркестъра на Димитър Ганев пее на различни престижни сцени и заведения в столицата, сред които са бар “Астория”, Модерният театър, бар “България”, както и ресторантите “Грозд”, “Спортна среща” и “Севастопол”.

Сцената става неин дом

Пее на няколко езика с дълбока емоция. Гласът ѝ носи нещо ново и вълнуващо - суинг, блус, латино, джаз. Стилове, все още забранени или поне недоверчиво наблюдавани от социалистическата културна политика. Изпълненията на Леа съчетават елегантност, болка и хумор, световна класа.

Името ѝ е свързано и с първите успехи на българската естрада. Тя се превръща в символ на естрадната песен с хитовете “ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ", “Тръгвам си без шум”, “Би трябвало да имам два живота”, “Чико от Порто Рико” и др.

През 1973 г. запис на програма с Леа Иванова и Еди Казасян в ресторант “София” прави Хачо Бояджиев, а през 1979 г. - и с Тодор Колев в новотел “Европа”. Нейни албуми са издавали фирмите “Дойче вог”, “Куалитон”, “Електрекорд” и други. В България издава първата си плоча едва през 1982 г.

Един талантлив млад мъж и неин страстен почитател - Еди Казасян, се оказва нейното бъдеще.

Той е със 7 години по-млад от нея. Но за Леа е всичко - любим, музикант, приятел и най-отдаденият почитател. Музиката е в кръвта му, макар баща му да настоява да учи право.

Но идеята за това изчезва в мига, в който любовта го поглъща. Двамата с джаз изпълнителката заживяват заедно без брак - скандално за времето. Властите ги подлагат на проверки, понякога дори ги глобяват за “морално-битово разложение”.

Един ден, по време на репетиция в бар “България”, Леа неочаквано съобщава на оркестъра: “Ние с Еди ще отскочим до гражданското да сложим по едно подписче, после се връщаме да гуляем”. Еди е изненадан, но не се двоуми. “Така избрах вечното приключение - Леа!”, казва той по-късно. Двамата живеят като заклети бохеми. Почти никога не са сами - обградени са от приятели и светски шум. Не обядват у дома - управителят на Руския клуб чете менюто по телефона специално за Леа. Животът им се побира в един куфар, но не им липсва нищо.

Следват ги славни години, след като стават семейство - турнета във Виена, Берлин, Белград. Леа се превръща в истинска сензация. Германската публика я обожава, афишите в Берлин носят нейния лик, а вечер 4000 души я аплодират във “Фридрихщадс палас”. Имиджът ѝ е поддържан от стилисти и фризьори.

С Еди Казасян си купуват лъскав “Мерцедес 28 CL”

а западногерманският импресарио учудено пита: “Всички български артисти ли карат такива коли?”, Не, само ние”, отвръща с усмивка Леа. Така сключват договор за 5-годишна работа в Западна Европа - успех след успех, град след град.

Впоследствие джаз иконата получава предложение от американски импресарио - голяма възможност, но не включва Еди. Леа дори не се замисля и отказва. Години по-късно Еди признава, че звездата е пропуснала най- големия си шанс, за да не се разделят.

Съдбовната среща между Леа Иванова и Еди Казасян променя не само нейния живот, но и българския джаз. Тя - разпознаваема фигура със сценично присъствие и артистичен заряд. Той - млад, енергичен пианист и композитор с остър слух и още по-остро чувство за ритъм. Пламва любов, любов на творческо сливане и бурен вихър, в който сцената и сърцето туптят в едно. Еди е не просто неин съпруг - той става диригент на нейния живот. Аранжира песните ѝ, води оркестъра, подкрепя я в трудните моменти.

През април 1976 г., след турне в Канада, Леа Иванова получава тежък инсулт

Това събитие бележи началото на нейния “втори живот”. Променя изцяло отношението си към живота и музиката. Подбира нов, по-зрял репертоар, с който отново печели сърцата на публиката - този път от сцените на хотел “София” и хотел “Тримонциум” в Пловдив.

“За нищо не съжалявам”, признава Леа години по-късно. - Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната, какво пък - може би наистина съм щастлива?!”

Малко преди смъртта ѝ на 28 май 1986 г., причинена от рак, Еди Казасян ѝ посвещава последната песен с думите: “Моите песни не са като другите - имат мирис на горчив пелин.” За жалост, той така и не успява да я изпълни пред публика.