Световната волейболна федерация (FIVB) излезе с обширен материал за разпределителя на националния ни отбор Мони Николов:

"Когато България достигна финала на Световното първенство по волейбол за мъже през 2025 г., значимостта на този миг далеч надхвърляше рамките на самия турнир. Това отбеляза първия медал на страната от Световно първенство от 2006 г. насам (когато България спечели бронз в Япония) и едва второто участие на финал след среброто през 1970 г. За отбор с горда история на подиуми, този сребърен медал носеше тежестта на поколенията.

В центъра на този блестящ поход беше Симеон Николов. Тогава той бе едва на 18 години, но вече диктуваше темпото на националния отбор под най-ярките прожектори. Влиянието му пролича в начина, по който ключовите решения минаваха през него в напрегнатите моменти - съотборниците му го гледаха с доверие, опонентите се колебаеха, а топката отиваше точно там, където той искаше.

Постижението имаше и още един емоционален отенък. В последния български отбор, стъпвал на подиума на Световно първенство (2006) бе Владимир Николов. Почти две десетилетия по-късно неговите синове Алекс и Мони изведоха България до финала, носейки едновременно очаквания и наследство, без това видимо да ги притиска.

Мони не определя като бреме чувството за отговорност. За него то е просто част от разбирането му за поста, на който играе.

„Приех истината, че съм един от малцината", споделя Мони напълно осъзнато, а не с празна амбиция.

Основите на този мироглед са положени рано. Семейството остава централно в начина, по който Мони подхожда към живота и волейбола, не като отправна точка от миналото, а като постоянно влияние. Съветът, който носи със себе си, е вкоренен в усилията, измервани според личните стандарти, а не според външните награди.

„Родителите ми са ме научили да работя толкова, колкото знам, че ще ме удовлетвори, когато всичко приключи", казва той.

Този принцип го води през бързите преходи – от младежкия волейбол към мъжкия национален отбор и световната сцена, където очакванията връхлитат мигновено и без пауза. Въпреки мащаба на своя възход, вниманието му остава съсредоточено върху отделните моменти, а не върху публичното признание. Когато говори за феновете, за него е важен не размерът на жеста, а намерението зад него.

„Наистина оценявам, когато феновете отделят от времето си, за да ме накарат да се чувствам специален – това е нещо, което остава в мен", споделя той.

Извън състезанията неговата гледна точка отразява реалността на млад спортист, живеещ професионален живот далеч от дома. Пътуванията, непознатата среда и постоянната адаптация са част от ежедневието.

„Животът ми има нужда от повече горещо време и приятна компания", разкрива Мони, показвайки стремеж към простота, а не към бягство.

Психичното здраве за Николов не е отделна тема. То е пряко свързано с осъзнаването на избора и обстоятелствата.

„Грижа се за психичното си здраве, като оценявам позицията, в която се намирам, и живота, който съм избрал", казва той, рамкирайки го като въпрос на перспектива, а не като рутина.

Тази яснота се пренася и в начина, по който той говори за самия волейбол. Удоволствието не подлежи на преговори и той е категоричен за границата, която никога не би преминал.

„Волейболът никога не ми тежи. Денят, в който стане тежък за мен, ще бъде денят, в който ще се откажа."

Гледайки напред, Николов не измерва бъдещото си "аз" с медали или рекорди. Запитан какво вярва, че ще остане във времето, отговорът му е:

„Интелектът ми."

За разпределител, чийто авторитет идва от разчитането на играта, предвиждането на модели и вземането на решения под напрежение, този отговор е в пълен синхрон с всичко останало. Мони вече действа в рамките на приемственост и ниво на отговорност, с каквито малцина играчи се сблъскват толкова рано."