Накъдето и да отивате, абитуриенти, изберете правилната посока

Думата абитуриент иде от латинското abituriens, -entis  в превод - “който иска да си отиде”. Тоест напускащ, тръгващ си, продължаващ напред. Можем да го тълкуваме по различни начини, но смисъла няма как да променим. Абитуриент не е маминото момченце или момиченце, пременено като от журнал за абитуриентския бал, който всъщност е едно прощално ознаменуване на раздялата със задължителното училищно обучение.

Ние имаме в езика си една дума, която е много точна, ако да я смятат за овехтяла - зрелостник. Тоест човек, който е достигнал степен на житейска зрялост - по възраст, знание, ум и разум. Поне така трябва да бъде. За проверка на знанията и индивидуалните възможности да ги приложат на практика съществуват матурите (внимание! - латинското maturitas в превод означава ни повече, ни по-малко “зрялост”).

Всяка година темите по български език и литература, върху които ще прилагат своите умения всички, преминали през 1, 2, 3... до заветното 12, са особен обект на всенародно обсъждане и осъждане. Честно казано, така и не можах да си изясня как точно, по какви критерии и кой аджеба формулира темите. Вероятно си има колектив от професори, експерти и главни учители, който определя така, щото да се разиграват при тегленето едно 6 милиона варианта. И се пада един. Късмет.

Късметът да си имал добри учители и да си учил, както са те учили. Като разбрах темата тази година - “Крадецът на праскови” от Емилиян Станев, капка мед падна на филоложкото ми сърце, разгеле, неочаквана, но изключително благодатна тема. После капката мед попи в катраницата на изискванията, които се оказват най-важните в случая. Темата е формулирана като “интерпретативно съчинение “Разум и чувства” по повестта “Крадецът на праскови." Да сложиш във формулировката на една тема, съотнасяща се към едно произведение от български автор, заглавието на друго произведение от чуждоезичен автор, е просто гениално, а? Не зная дали милите зрелостници са чели Джейн Остин, надявам се, темоопределящите да са попрочели поне “Гордост и предразсъдъци”, защото аз и в тази посока мога да поразсъждавам (не да съчинявам, защото да съчиняваш върху вече съчинено произведение, е малко нещо като плагиатство, редно е да РАЗСЪЖДАВАШ върху даден текст), ама съм просто обикновен филолог от годините, когато университетите в милата ни родина не бяха под път и над път. 

Иронична ли ви се струвам? Само малко. И само добронамерена в полза на зрелостниците. Не зная как е изучавано произведението, само мога да разглеждам текста и авторовото внушение. 

Та. Разум и чувства. Въз основа на любов по време на война. Къде е разумът? Съмненията и угризенията на Елисавета дали е редно да изневери на съпруга си, или да се отдаде на едно истинско, зашеметяващо чувство, каквото никога не ѝ се е случвало и никога повече няма да ѝ се случи? Съмненията и страхът на Иво, че посяга на жената на самия комендант, под чийто плен се намира като вражески войник, но ако тялото му е гладно и няколко праскови са достатъчни, то душата му е жадна за любовта, която пламва в него към Елисавета и двамата горят в изпепеляващия вихър на фона на военните пожари? Повестта “Крадецът на праскови” (апропо някой запитва ли се защо точно така е назовал произведението си Емилиян Станев, при когото нищо никога не е случайно, заглавието дава отговори, не ги крие между листата на дърветата, а руменеят и се виждат отдалеч) е повест за любовта, не за разума.

Разумна любов няма, иначе не би я имало. Това даже поне по-голямата част от темоопределящите би трябвало да знаят на практика. Темата е криво поставена, не по автор. По автор е просто любов при екстремни обстоятелства, любов, от която и двамата герои се нуждаят и която е обречена по презумпция. Като любовта на Бойчо Огнянов и Рада Госпожина, да речем. И като на Шибил и Рада. Примери колкото щеш в световната литература. И в живота, разбира се.

Темата за любовта е близка на зрелостниците, те вече са узрели за нея. За борбата между разума и чувствата все още трябва да дорастват. За съжаление, ще дорастат. Ама догодина не съчинявайте интерпретативно нещо от рода на “Престъпление и наказание” в “Тютюн” на Димитър Димов”, “Войната не световете” в “Гераците” на Елин Пелин”, “Големите надежди” в “Под игото” на Иван Вазов” или “Идеалният мъж” в “Бай Ганьо” от Алеко Константинов”. Сакън, да не давам идеи... Дотук с леко ироничната ми усмивка, зрелостният изпит е сериозна работа, той дава пътен лист към живота (и това е заглавие), децата са умни, ако не са подготвени съвсем, ще се самоподготвят, защото от зрелостните изпити, пред които ги поставя животът, ще са ясни, точни и без поправителна сесия. Към новия си живот вървете, абитуриенти, и нека той е смислен и осмислян с удовлетворение от постигнатото.