"Ето ги, след третия ден, че ги карат с един голям калабалък около 200 души конница. Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах отдалеч, видях В. Левски, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо "добър вечер" и с жалени очи ме погледна вместо "прощавай" и замина колата бързо."

Битува версия, че през февруари 1873 г. в София е обесен не самият Апостол на свободата Васил Левски, а негов двойник-камикадзе. Те си поставят за цел да наложат гледището, че "двойник, а не истинският Левски застава пред специалната комисия на Али Саиб паша и увисва на въжето "там близо край град София" (Б. Цветанов) и че "подмяната (на Левски с двойник - б. а.) е вътрешнокомитетска конспирация, замислена от сподвижниците му (на В. Левски - б. а.) с цел спасяването на Апостола" (Г. Александров). Приведените в публикациите аргументи не дават основание за подобни категорични заключения, още повече пък за тяхното широко популяризиране. Тези твърдения предизвикват сериозни въпроси и възражения.

Залавянето

В статиите се твърди, че фактически Левски е заловен по-рано в района на гр. Хършова (Хърсово, Северна Добруджа) при опит да премине в Румъния, след което е докаран на разпити в София. Авторите се позовават на донесение на австро-унгарския консул в Русе О. Монтлонг. Тогава била задействана машината за отклоняване вниманието от Апостола с инсцениране на събитията, разиграли се в Къкрина на 26/27 дек. 1872 г. И след като от Търново уведомили специалната комисия за заловения в Къкрина бунтовен ръководител, то истинският Левски, държан до това време в София, бил освободен.

Но ето какво докладва същият Монтлонг в донесението си от 12/24 януари 1873 г.: "Заловеният при Хирсова Василие Диаколевски, както имах честта да докладвам на 10 т. м., № 3, бил освободен от следствената комисия, след като тя разпознала в негово лице един съвършено безопасен турчин на име Осман. Истинският Василие Диаколевски бил заловен едва по-късно в санджак Тирново и отведен в София на 16 т. м. (вж. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Т. 2, С., 1992, с. 328). Следователно освобождаването на набеденото за Левски лице е станало, преди да се разиграе премеждието в Къкрина и тези две събития нямат връзка според цитирания по-горе документ. А едва ли може да се допусне, че следствената комисия би освободила това лице, ако е имала и най-малкото съмнение, че той е търсеният от нея ръководител на българското освободително движение.

Последното виждане
Без да се позовават на никакви източници, авторите твърдят, че Хр. Иванов-Големия е организатор на фарса със залавянето на двойника на В. Левски в Къкрина. Нека Отново за двойника на Левски да видим обаче какво разказва в спомените си този активен деец на освободителното движение и предан съратник на Апостола, който в последните дни на декември 1872 г. е бил в Търново. Най-напред при вестта за залавянето на Левски: "На 1872 година декемврий 27, като се известихме от телеграфа, че е уловен В. Л(евски), не поверовахме... Сбрахме се и се посоветовахме какво да правим. Пр(еди) всичко решихме постоянство, друго нищо, като си видяхме силите, щото на приказка бяхме много но на работа малко..." И по-нататък при докарването на Левски в Търново: "Ето ги, след третия ден, че ги карат с един голям калабалък около 200 души конница. Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах отдалеч, видях В. Левски, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо "добър вечер" и с жалени очи ме погледна вместо "прощавай" и замина с колата бързо. След него иде още една кола.
Кога погледнах, че то единия - лелина ми син (братовчед), а другия - брат ми. Ази не знаех в какво се положение намирах, но стоях пред вратата побледнел... ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден пред зори ги прекарали за София и ази не можах да ги видя вече.

Това ми беше последното виждание с покойния най-мил и драг приятел. След това останахме ние като гръмнати..." (Христо Иванов-Големия. Спомени. Съст., предг. и бел. В. Тилева. С., 1984, с. 90-91). Може ли, след като е налице този автентичен разказ на Хр. Иванов-Големия, да се твърди, че той е организатор на залавянето на двойник на В. Левски в Къкрина през декември 1872 г.? Обстоятелството, че никой досега не е открил и показал документален източник, в който да се говори за подобен сценарий, както и цитираните току-що пасажи от мемоарите на Хр. Иванов-Големия опровергават категорично лансираната от Б. Цветанов и Г. Александров версия за залавянето на Левски.

В публикация на Й. Тодоров се казва, че "изследователят (Г. Александров) аргументира предположението си, че вместо Левски е обесен негов двойник, с публикувани едва през 1937 г. спомени на очевидци на самото обесване. Съгласно тези спомени обесеният въобще не е приличал по външен вид на Апостола." Става въпрос за спомените на софиянеца Георги С. Потайников, които Г. Александров оценява като "особено достоверни".

Така ли е в действителност?

Всъщност Г. Потайников, роден през 1861 г., е бил 11-12-годишно момче по време на обесването на В. Левски, а спомените му за това събитие са разказани и записани почти 65 години по-късно. Това обстоятелство, както и фактът, че той е малко момче по онова време, прави твърде неубедителни неговите свидетелства, още повече че той е пристигнал около бесилката след обесването на Апостола, когато, както пише биографът на Апостола, "циганите замервали вече трупа му с камъни". (Ив. Унджиев, "Васил Левски. Биография", С., 1945, с. 713.) Както отбелязва същият автор, споменът на Г. Потайников "е твърде подробен и жив, но буди известно съмнение.

По спомените на Г. Потайников, който разказал, че косата и веждите на обесения Левски били черни, а лицето му мургаво, Г. Александров гради тезата си, че на бесилото е бил окачен не истинският Апостол, а негов двойник. В случая се игнорира обстоятелството, че по време на съда са направеДосега няма документален източник за подобен сценарий ни множество очни ставки на Левски с останалите подсъдими, негови съратници, които потвърждават самоличността му. Самоличност, която е проверена няколко пъти и в Ловеч, и в Търново, а се залага на спомените на едно дете, при това разказани шест десетилетия по-късно от събитията и съдържащи такива детайли от облеклото му, които основателно будят съмнение относно автентичността си.

Тия възпоминания се лансират като категорично и безусловно доказателство, че на бесилото е окачен двойник на Левски! Неубедително и наивно звучи и обяснението, че причина тия спомени "да се появят едва сто години след раждането му е своеобразната "омерта" (обет за мълчание). Заради нея - продължава авторът - второто, разширено издание на биографията на Левски от Захари Стоянов така и не вижда бял свят."
Други неточности

Неточности има и относно намерените от Стоян Заимов през 1891 г. документи в Рилския манастир - "мензулата на Апостола и пълномощно, издадено от Революционния комитет в Букурещ на 14 юни 1872 г." Според Г. Александров Левски е оставил тези документи там не през последната година преди обесването му, а "много по-късно, когато минава през обителта", т.е. след 1872 г., и това е допълнителен аргумент в подкрепа на версията, че истинският Левски не е обесен през 1873 г. в София. Ако авторът на тия редове бе чел по-внимателно и добросъвестно книгата на Ст. Заимов за Левски, откъдето черпи въпросното сведение, би трябвало да е наясно кога и как тези материали са попаднали по-късно в Рилския манастир, за да не ги използва като доказателство за несъстоятелната си теза.

Какво пише по случая Ст. Заимов: "През 1891 год. лятната си училищна ваканция прекарахме в Рилския манастир.
При многото ботанически и географически екскурзии... направихме и няколко исторически екск урзии. В архивата на стареца Генадия намерихме: 1) цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на Б.Ц.Р.Комитет през 1869-72 год., 2) няколко екземпляра от "окръжното писмо", (а не пълномощно, както пише Александров), 3) мензулата на Левски. Тези неща са дадени на стареца от самаго Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир, разположен при северните поли на Витоша. Левски и отец Генадия били запознати още във време на дяконството им; запознали се в Карлово. Помирисали се и се разбрали още при първа среща; след първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропагандата за освобождението." (Ст. Заимов. Васил Левски дяконът. С., 1895, с. 153).

След като авторите на тази версия твърдят, че акцията с двойника на Апостола е доведена до успешен край, те дължат отговор на логичния въпрос - какво прави след 1873 г. за продължаване на освободителното си дело "спасеният" Васил Левски? Защо той се отказва от участие в освободителните борби на своя народ и от делото, което е смисъл и съдържание на неговия живот, и е предпочел усамотението в далечните манастирски покои? И
човекът, който още в 1868 г. в писмото си до П. Хитов заявява: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само меня си", би ли допуснал, за да запази собствения си живот, да се изпрати на неизбежна смърт негов съратник-двойник? Въпросите стават твърде много...

Материалът е публикуван в "168 часа" през 2008 г., но го припомняме поради годишнината от гибелта на Апостола.