Това подозрение ме осени преди 7 години и сега го споделям отново.

Предполага се, че смисълът на живота е да се намери неговият смисъл. Това води до безчислени опити да се опише умственото усилие, водещо до смисъла или поне да се очертае ясно неговото отрицание-безмислието.

Като резултат, идват написаните и трябва да добавим честно, ненаписаните книги. Те са онези опуси на отчаянието и на нашата неспособност да проумеем Вселената, нашето място в нея и нашата очевидна обреченост да умрем и да се разпаднем на съставляващите ни атоми и молекули, където буквите и думите всред тази свирепа електрохимия, сякаш остават нашият последен заслон.

Неотдавна се ужасих обаче и в известен смисъл, се почувствах гузен, че съм допринесъл макар и с един милиметър, за това земната повърхност да е променена и вместо изсечени от хартиената промишленост гори, да е покрита след първата печатница на Гутенберг с пласт от книги, които хората все повече отбягват и даже мразят да четат.

Дилемата днес е: да пишеш или да не пишеш? Тя върви заедно с другия въпрос: да четеш или ако не, защо?

Не мисля, че книги трябва да се пишат или да се четат като своеобразни интелектуални епитафи, като стари, гофрирани по ръба черно-бели снимки на нечие пребиваване тук и сега, като опит за ретроспективна изложба на нечий живот.

Кой би се разровил в литературата на поколения, които са били безшумни страхливци в своите текстове, продавачи на литературни дюнери, които са се ослушвали дали местният началник на милицията няма да им шибне един зад врата и да секвестира тяхното измамно чувство за сигурност под интелектуалния тезгях?

Призовавам за трезва безмилостност към нашата сурова и тежка съдба: ние сме тук за малко. Важно е да сме искрени по чисто естетически причини и е нереалистично да очакваме снизхождение както сега, така и в бъдеще поради простата причина, че сме били, за известно време, част от този свят.

Жалостта има странното и здравословно свойство да се трансформира в забрава.

Поради това, на мен ми става някакси по-лесно да приема гледката на гробовете и скелетите на забравени мои прадеди, разкопани и някакси осквернени от археолози тук-таме из България, с техните прекрасно запазени зъби и да си представям, че те някога са яли хляб и са целували по главите своите деца.

Те са точно толкова тленни, колкото са безбройните написани и ненаписани книги.

*От фейсбук