Операция “Атила” е кодовото название, под което турските въоръжени сили дебаркират в Кипър през юли и август 1974 г. и начало на фактическото разделение на острова. 20 юли, първият ден на операцията, е известен в Северен Кипър като Ден на мира, а в южната гръцка част гледат на тази дата като старт на окупацията. И така вече 38 г. – период, в който кипърските гърци и кипърските турци са минали през какви ли не изпитания и двойно повече илюзии, за да стигнат накрая до извода, че повече никога не могат да бъдат едно цяло. А защо не могат? Когато отговарят на този въпрос,
и от двете страни на Кипър се връщат към историята
Всъщност това т. н. цяло съществува за твърде кратко време, за да може да се предпише като добър пример за подражание, към който двете враждуващи общности да се завърнат. Република Кипър е създадена през 1960 г., след като Великобритания предоставя независимост на бившата си колония и става гарант за съществуването на новата държава, заедно с Гърция и Турция. Според замисъла двете общности имат гарантирани права и възможности за участие в управлението. Президентът е кипърски грък, а вицепрезидент - кипърски турчин, плюс съответните парламентарно представени групи, всяка с право на вето. Видимо има баланс, който се крепи на двустранни компромиси и партньорство, както и на основния принцип, че британските военни бази имат суверенитет.
Тази идилия обаче продължава не повече от 3 години. През 1963 г. правителството се разпада и конфликтът между двете общности се разраства. Според някои с дискретната подкрепа на тайните служби на бившата колониална сила според древното правило “Разделяй и владей”. Според други и с не толкова дискретната намеса на ЦРУ.
Кипърските турци са блокирани в етнически анклави и често стават жертви на нападения. Национализмът започва да взема връх. Следващите години са белязани от противоборството на две идеи – “еносис” (от гръцки – съюз, обединение) срещу “таксим” (от турски и арабски – разделение, разпределение). Под обединение обаче гръцките националисти разбират приобщаването на целия остров Кипър към Гърция.
И в интерес на историческата правда трябва да бъде отбелязано, че кипърските гърци са тези, които първи започват конфликта. През 1974 г. гръцката хунта инициира и подпомага военен преврат на острова, при който е свален кипърският президент архиепископ Макариос III. На негово място е поставен Никос Сампсон от гръцката организация ЕОКА, която се бори за присъединяването на острова към “родината – майка”. Според някои източници от онова време Сампсон е бил
един от най-добре платените
агенти на ЦРУ в Кипър
Опасявайки се от това, че Кипър наистина ще бъде присъединен към Гърция, турският премиер Бюлент Еджевит стартира операция “Атила”. Формално договорът от 1960 г. дава това право на Турция като страна-гарант. Сутринта на 20 юли 1974 г. първите парашутисти от турските специални части се приземяват на острова. Десантът обръща историята не само в Кипър, позволявайки на архиепископ Макариос да се върне на президентския пост, но и в Гърция, където хунтата пада от власт. Статуквото е възстановено. Или поне така си мислят гърците. Турските войски обаче остават на острова с аргумента, че правата и животът на кипърските турци трябва да бъдат бранени занапред.
Така всъщност
“таксим” надделява
над “еносис”
и Кипър се оказва разделен. През 1983 г. е създадена и Севернокипърската турска република. Страната е обявена за демократична република с президент, който се избира за 5 г., и законодателен орган с 50 депутатски места. Признава я само Турция.
Както при всеки дългогодишен и сложен международен спор, и при кипърския въпрос лесно могат да се откроят елементите, които правят битката за един остров в Средиземно море толкова епична, но и така обяснима.
На първо място Кипър има особена геостратегическа значимост. Като пресечна точка на три континента, островът е важна част от морските пътища и енергийните трасета. Не бива да се забравя и досадната подробност, че
британските военни бази
с техните постове за
електронно разузнаване осъществяват от тази много удобна точка пълен контрол на радиоефира в целия регион. А освен че е близо до петролните полета на Близкия изток, Кипър има свои собствени резерви на петрол и природен газ. Което вече съвсем нагнетява апетитите и прави това малко парче земя в морето още по-значимо, а споровете за него – все по-неразрешими.
През годините е имало безброй опити за помирение, много от които инициирани от ООН. Между 1977 г. и 1979 г. кипърският турски лидер Рауф Денкташ успява да постигне няколко споразумения с архиепископ Макариос III, а по-късно и с наследника му Спирос Киприану, но те се оказват безполезни. На практика елитите и на двете части на острова работят за разделението. През 1990 г. ръководството на кипърските гърци решава, че членство в Европейския съюз би било добър ход за бъдещето. По-късно Европа не само няма да бъде сплотяващ фактор, а напротив
- ЕС ще се окаже една от
най-големите пречки пред
евентуалното обединение
Когато неотдавна светът гледаше с интерес и надежда усилията на бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан да разреши конфликта в Сирия, за кипърците бе ясно от самото начало, че това е кауза пердута. Анан, неговият план и дипломатически умения се провалиха най-напред в Кипър през 2004 г. Тогава кипърските турци го подкрепиха, но кипърските гърци отхвърлиха с огромно мнозинство плана и Кипър влезе в ЕС разделен.
Следващата година президентът на Севернокипърската турска република Мехмед Али Талат предлага преговори на кипърския президент Тасос Пападопулос, но той отказва. Разговорите стартират през 2008 г., когато Димитриос Хрисофиас сменя Пападопулос. След безброй срещи между двамата не е постигнат никакъв напредък.
"С г-н Христофиас продължихме разговорите, дори станахме семейни приятели, той е идвал на вечери у нас, аз съм му бил на гости, но така и не успяхме да се споразумеем", разказа пред чуждестранни журналисти Дервиш Ероглу, дългогодишен премиер, а от миналата година и президент на Севернокипърската турска република.
Източници от
Никозия – единствената
все още разделена европейска столица,
казват, че в момента няма разговори между лидерите на двете части на Кипър и няма изгледи такива да започнат. Да се даде тласък на нови преговори явно е невъзможно. Процесът е затруднен и от факта, че гръцката част на острова пое председателството на Евросъюза, което ще продължи до края на годината, а в началото на следващата започва подготовката за президентски избори.
Защо досега няма решение, е въпрос който може да се обясни с историята. Но защо никога няма да има решение? Това вече е дискусионен въпрос. Най-вероятно, защото и двете страни не са спрели да демонстрират емоциите си от миналото, взаимните обвинения са подходяща хранителна среда за перманентни националистически изблици, а дългогодишното разделение само засилва предразсъдъците. Учили- щето и църквата допълнително поощряват всичко това и младите поколения на острова растат без разбиране за обща идентичност. От двете страни на буферната зона казват на децата първо "ти си грък" или "ти си турчин", а едва след това "ти си кипърец". Така никой не може да погледне отвъд националната държава. Балансът на политическата, етническата и религиозната симетрия от 1963 г. изглежда безвъзвратно разрушен. А и у двете части на острова липсва политическа воля за това. Воля липсва и у световните играчи, особено след като през годините някои са използвали кипърския въпрос за свои цели. Както стана ясно неотдавна от разсекретени документи на Държавния департамент на САЩ, американското разузнаване, както и самата администрация
във Вашингтон знаели предварително както
за преврата на гръцката
хунта, така и за
турската спецоперация
"Атила", но не са пожелали да предотвратят нито едното, нито другото. Умората на международната общност от кипърския въпрос е явна, още повече че днес съвсем други по-актуални събития вълнуват света.
Най-явното и отчайващо доказателство за това, че двете части на Кипър никога не ще се слеят отново, е тоталната липса на взаимен интерес, която демонстрират и от север, и от юг. Като изключим малкото достижение за свободно преминаване на границата, което дава възможност на кипърските турци да работят на юг, а кипърските гърци да играят в казината на север, други положителни примери липсват.
От статуквото има повече губещи, отколкото се вижда на пръв поглед. В повечето случаи се смята, че основният проблем е на Севернотурската кипъррска република заради изолацията и търговското ембарго. Както и за самата Турция, която плаща сметката в прекия смисъл и в преносен също, имайки предвид, че Кипър е основен проблем в отношенията  с ЕС. Но и гърците също плащат своята цена за статуквото. Най-малкото и заради това, че са принудени да живеят на един силно милитаризиран остров. Ембаргото възпрепятства не само кипърските турци да продават цитрусите си в ЕС, но не дава възможност на закъсалата икономика на кипърските гърци да си взаимодейства с Турция – една от най-успешните и развиващите се бизнес сили в момента. Кипърският проблем въобще е пречка за цялостното развитие на отношенията НАТО - ЕС.
Не на последно място, откриването и експлоатацията на газови и петролни находища от двете страни на границата всъщност добавя нова глава в историята на разделението. Побиването на петролни сонди в Северен Кипър и на газови сонди в акваторията на Южен Кипър е част от политиката на взаимни провокации и не само подкопава доверието и духа на преговорите за обединение, а напротив – само илюстрира факта, че такова никога няма да да се случи.