Днес се навършват 110 години от рождението на моя татко. Разликата в нашата възраст е голяма и като дете малко се притеснявах защо баща ми е като баща на бащите на моите връстници.

Всъщност... това съвсем не беше лошо. Но тогава не го разбирах. Целият живот на татко е низ от премеждия. И затова казваше, че детето не бива да страда ( за мен става дума). Мен никога не са ме били или наказвали вкъщи.

Татко е бил невръстен, когато е станал бежанче. От Македония в България. След това са убили дядо ми. И той е останал сирак. На тринайсет години. Как се издържа едно бежанско семейство в София? Майка и пет деца. С много лишения и труд. Но те не станаха комунисти. Въпреки лишенията в онези години.

Татко се отказва от образование в Софийския университет и отива в Свободния университет. Защото само там е можел да учи и да работи. Става икономист и като съвсем млад в началото на 40-те години се връща в Струмица и става директор на бубените фабрики там. Ами младо македонче (разбира се българско македонче) се завръща образовано в родния край. После създава художествена галерия. Името на тази галерия е ПРИЗМА.

Цял живот борба.

Моят живот беше много по-лесен. Въпреки че също бях бежанец. Но бях галеник на съдбата. Всичко ми беше лесно.

За какво и защо го пиша товa? Ами аз по бащина линия не съм от буржоазно семейство. Не съм се родил със сребърна лъжичка в устата. Или с дантели. Родителите ми са сираци... татко на 13 години, а мама на 5. Мама е загубила майка си от туберкулоза. На пет годинки.

Моите родители, моите баби и дядовци... не са били богати. Поне по бащина линия. Но са имали някакви човешки и християнски ценности. И не са викали СМЪРТ през първите години след съветския преврат в България. И не са убивали хора.

Нещата не опират до пари, а до морал!

До морал!

От фейсбук