В много отношения България може и да поизостава от останалата част на Европа, но след изборите в Гърция, Франция и Сърбия тази неделя определено можем да кажем, че накъдето са тръгнали тия държави, ние от там се връщаме.
Става въпрос за деликатната сфера на тройното коалиране. Като оставим настрана всички специфични разлики и факта, че французите избираха президент, гърците - парламент, а сърбите и двете заедно, плюс кметове и общинари, все пак могат да се направят някои общи изводи. А най-генералният звучи така: Нещата не вървят на добре. Точно както беше у нас преди време, когато си дадохме сметка, че нещо в политическата ни система се е прецакало. Ако въобще някога е било наред. Но това е друга тема.
В случая с Гърция, Франция и Сърбия иде реч за това, че левите и десните дотолкова са започнали да си приличат, че електоратът залита към всевъзможни екстремисти с надеждата да намери в тяхно лице различния трети. Филм, който ние в България, съгласете се, отдавна вече сме гледали.
Изборният ден в Париж, Атина и Белград миналата неделя се характеризираше с един фрапиращ момент - основните кандидати навсякъде имаха почти сходни или близки резултати. Дори може да се каже еднакво ниски, ако започнем това сравнение с Гърция. Двата традиционни партийни мастодонта ПАСОК и "Нова демокрация", които от години се редуваха в управлението на страната, получиха съответно 14% и 18% според данните от секциите в изборния ден.
В Сърбия кандидат-президентът Борис Тадич от Демократическата партия бе посочен от малко повече от 26%, а почти 25% взе неговият опонент Томислав Николич от Сръбската прогресивна партия.
Социалистът Франсоа Оланд е новият държавен глава на Франция, след като надви представителя на десницата и досегашен господар на Елисейския дворец Никола Саркози в много оспорван вот с

разлика от само 2%

Освен всичко друго президентските избори във Франция мобилизираха радикалната левица и крайната десница.
На първия тур кандидатката на Националния фронт Марин льо Пен спечели 20%. Резултат, който бе определен като апогей за френските крайнодесни. С него тя дори подобри рекорда на баща си Жан-Мари льо Пен, който през 2002 г. изненадващо взе близо 17% и отиде на балотаж с тогавашния президент Жак Ширак. Нещо сходно наблюдавахме и у нас на втория тур от президентските избори през октомври 2006 г., но при рекордно ниска избирателна активност и с тази разлика, че няма как да сравним Ширак с Първанов. Нито дори Сидеров с Льо Пен.
Но да оставим България от времето на тройната коалиция и да се върнем във Франция днес.
Активизацията на крайнодесните размърда и техните опоненти на другия полюс. Френските комунисти се събудиха за втори живот, гласувайки под строй за Жан-Люк Меланшон, което го превърна в четвъртия основен кандидат на изборите.
"Не искам нищо в замяна, но за да бъде разгромен Саркози, аз ви призовавам на 6 май да гласувате така, сякаш гласувате за моята победа." С този призив Меланшон прикани 11-те процента подкрепили го на първия тур да дадат гласа си за Оланд.
Макар Марин льо Пен да не е правила такива възвания, много наблюдатели подозират, че на втория тур симпатизантите

на крайнотодясното
и на ултралявото са
гласували еднакво

Нещо като тройна коалиция срещу Саркози.
И това не е толкова странно, като се има предвид, че привържениците на крайната десница във Франция са основно представители на работническата класа - по правило традиционен електорат на комунистите.
Но в България сме гледали и този филм. Още навремето, докато БСП инагурираше червени барони по места, синята идея набираше гласоподаватели не сред реститутките на столичния бул. "Витоша", а сред лумпенизирани бачкатори. Тази ляво-дясна шизофренност на българския преход вероятно направи българите като цяло податливи на месианството.
В Гърция крайната маргинализация на обществено-политическите настроения днес обикновено се обяснява с кризата и стресиращите икономически мерки. Отливът на симпатии от двете основни партии на социалистите и демократите очевидно отива по фланговете на политическата палитра, давайки сила на комунистически и неонацистки организации като "Златна зора" например. В новия гръцки парламент ще имат места политически идеи и сдружения, каквито не са се мяркали там от десетилетия.
Лявоцентриситката коалицията "Сириза", която на предните избори едва покриваше санитарния минимум гласоподаватели, сега излиза като втора сила в шарения гръцки парламент. ПАСОК е след нея, после са "Независима Гърция", комунистите и неонацистите. Накрая е Демократичната левица, която взе около 6%, но това не пречи на анализаторите да представят тази партия като най-вероятния участник в бъдещата коалиция. Защото по всичко личи, че при получените резултати "Нова демокрация" и ПАСОК ще трябва да се коалират с някой трети, ако искат да задържат властта.
В Сърбия, където разликата между двете основни партии на парламентарните избори също е малка, този трети е Ивица Дачич. Неговата Социалистическа партия в последните години и без това се коалира с Демократическата партия на Тадич.
Изборите в Сърбия, Гърция и Франция тази неделя бяха определени от наблюдателите не просто като много важни, а дори като

съдбовни за бъдещето
на цяла Европа

Това клише важи по различен начин за всяка една от тези страни. И ако положението в Гърция е важно за съдбата на еврото и икономическия интегритет на Европейския съюз, то вотът в Сърбия - единствената страна от този изборен триумвират, която все още не е член на ЕС, задава въпроси за способността на съюза да се разширява и въобще да функционира както досега. Балотажът там ще е след две седмици, но дори Тадич, който се смята за човека на ЕС, да загуби, това едва ли ще е толкова фатално за Стария континент. Защото дори сръбските радикали имаха достатъчно време да разберат, че нямат друг избор освен да припознаят голямото европейско семейство. По-важно е обаче
накъде ще тръгне Франция

Ще бъде ли новият държавен глава на Франция по-честен и не толкова оцапан в политически интриги? Защото безспорен факт е, че Саркози загуби тази битка и заради прекалената си податливост към мръсни игри. Случаят "Карачи", аферата "Бетанкур" и най-вече либийският сценарий подрониха доверието на мнозина французи и европейци във възможността на Никола Саркози да играе честно.
Пред Европа сега седи и следният въпрос. Ше има ли Мерколанд, след като вече няма Меркози? А дали няма да се появи и трети спътник в тази традиционна френско-германска връзка?