Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Съдийка даде на Живков 7 г. затвор и се разплака Тодор Живков в съда. СНИМКА: ИВАН ГРИГОРОВ

И аз трябва да работя, оправдала се тя

Не се плаша да бъда изкупителна жертва, казва бившият Първи на делото през 1991 г.

Бил съм осъден на смърт и пак съм жив, давал си кураж Милко Балев по време на процеса

"Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот."

Това са част от последните думи на Тодор Живков, които той произнася в съда. През 1990 г. комунистическият лидер е арестуван и срещу него са повдигнати 5 дела.

"Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път.

Аз не съм извършвал престъпление

Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ. А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз."

Първото заседание от този мегапроцес започва на 25 февруари 1991 г., когато Живков се изправя пред скамейката заедно с най-верния си другар – началника на кабинета му Милко Балев.

Бившият Първи е обвинен в незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари на УБО, а Балев за това, че от 1978 до 1986 г., чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства, е получил без правно основание 39 392 лева.

Кадри от процеса предостави фотографът Иван Григоров. Той успява да заснеме случващото се в зала 15 в края на април 1991 г., когато в нея се появяват като свидетели едни от най-значителните политически фигури на БКП за онзи период. Александър Лилов, Станко Тодоров, Петър Младенов, Добри Джуров и Чудомир Александров обаче не си позволяват да изразят мнението си за достойнствата на Тодор Живков. Предпочитат да се обединят около идеята, че обвиненията срещу държавния глава произтичат от вътрешнополитически проблеми.

Макар че бившият Първи не получава упреци от другарите си, той нито веднъж не пожелава да ги погледне в очите или да ги поздрави.

В очите му личали обида, огорчение и досада от театъра. По-нервен от него бил Милко Балев, който в една от почивките казал на Слав Караславов: "Давали са ми и смъртна присъда, но пак съм жив…".

Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура, а през 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, той и Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната.

На комунистическия лидер са дадени 7 г., а на началника на кабинета – 2 г. След години бившият Първи признава, че неочакваният "подарък" от Темида го разболява. Двамата лежат няколко дни в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест.

По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е попитан от президента Желю Желев: "Какви са тези кокошкарски дела?"

На 9 февруари 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело № 1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани окончателно през август същата година.

В книгата си "Мемоари" Тато разказва подробно за процеса. Той неколкократно подчертава, че обвиненията срещу него са политическа поръчка, от която полза имат всички партии, и намеква, че е направена от Михаил Горбачов и Андрей Луканов.

Бившият Първи дори нарича комично привличането на Милко Балев като обвиняем: "На народа трябваше да се покаже, че се касае за "голям" процес. А мишената беше избрана много удачно”.

След което допълва: "Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България…

Аз подписвах решения на Секретариата, които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в Политбюро. Повече от 7 години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав председателката Стефанка Стоянова се разплака след взетото решение за моята присъда, споделяйки: "Какво да правя?! И аз трябва да работя!" Не завиждам на Стефанка. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето."