РАДОЙ

Той беше истинска легенда.

През 80-те, годините, в които съзрявах, гръмкият му глас ехтеше над смълчаното блато на конформизма и бодеше продажните душици, които дращеха в спарените си редакции някакви сиви статии в прослава на комунизма и на безпросветния селяк от Правец.

Радой нямаше как да е с тях. Той стърчеше високо над тях, затова постоянно беше без работа. Никой не смееше да го наеме. По онова време свободните хора бяха нежелани и отпъждани.

Официозният хумор на комунизма беше жалка картинка. Тогава той беше концентриран във вестник „Стършел“, орган на ЦК на БКП.

Представяте ли си? Сатиричен вестник, който е орган на властта! Извратено е. И хуморът им беше извратен. И тъп. На първа страница на вестника слагаха карикатура на Чичо Сам – символа на гнилия американски капитализъм. Под нея – някакъв уж критичен фейлетон за директор на завод в малък град, който нещо не изпълнил плана. И „Стършел“ му се подиграва. Дотам им стигаше смелостта – да иронизират директор на някакъв малък завод. Да критикуват по-нагоре не смееха. Страхуваха се от Живков, много внимаваха да не го обидят, за да не им вземе трохите от трапезата му, които им подхвърляше. А може би и са го обичали.

Радой не го обичаше.

Той изобщо не обичаше властта.

Беше свободен човек.

Ходеше по улиците на София с неизменния си балтон, от джобовете му стърчаха днешните вестници. Четеше много, беше информиран за всичко.

На висок глас коментираше простотиите на властта и безмозъчната тъпота на комунистическата номенклатура.

Епиграмите му не се публикуваха никъде, но се шепнеха от уста на уста. Радой беше истински народен поет, хората го обичаха.

Като всеки голям артист, Радой обожаваше жените. Те бяха неговото вдъхновение. Поздравяваше всяка красива дама с въпроса „Мокриш ли котето?“ В днешни времена това вероятно би било заклеймено като сексизъм. Но не е. Това беше просто добродушната ирония на Радой, представата му за радостта от живота.

През 1989, когато Живков падна, и свободата беше опияняваща, Радой беше символ на промяната.

Говореше разпалено по митинги, даваше интервюта.

Малко по-късно се усети, че го използват и се отдръпна.

„Синята идея“, която събираше по 70-80 хиляди души на площада пред катедралата „Александър Невски“ беше приватизирана от дребни играчи – костовци, бакърджиевци, муравейчовци. Спазариха я. Осребриха я. Превърнаха я в бизнес. В блажен байганьовски алъш-вериш. Продадоха за жълти стотинки петролната рафинерия на руснаците, продадоха за жълти стотинки националната авиокомпания на някакъв измислен бизнесмен, фалираха заводите, прибраха си комисионните, нахраниха семействата си и бяха щастливи.

Свободата беше продадена.

Радой не се примири. Продължи да критикува властта.

А властта го игнорираше. Всички тия анонимници бяха дошли на крилете на неговите епиграми и неговата популярност. Но вече не им беше нужен.

За какво им е някакъв луд старец, който обикаля София и говори смешки. Къв е тоя, бе? Хехе. Ние сме важните. Ние вземаме решенията.

Властта не обича смеха. Тя винаги се взема насериозно. Възприемаха Радой като някакъв маргинал. Те са важните хора, той е смешникът.

Днес всички тия мишоци – костовци, бакърджиевци, муравейчовци – са просто неприятен спомен.

Но Радой продължава да свети и да вдъхновява.

За мен той е мярка и пример. Не познавам друг човек, който да е абсолютно свободен. Няма такъв.

Имах една-единствена среща с него.

През 1998 година работех във вестник „24 часа“ и той дойде веднъж в редакцията, гласът му отекваше по коридорите. Видя ме, и започна веднага да ми говори, сякаш се познаваме отдавна. „Иво това, Иво онова…“ Коментираше политическите фейлетони, които пишех по онова време във вестника. Беше ги чел. А аз бях вцепенен. Гледах го с обожание и само кимах. Не знаех как да говоря с моя идол. Какво да му кажа?

По едно време Радой извади от бездънния джоб на балтона си книга с негови фейлетони и ми написа автограф: „Драги Иво, гледай право, пиши накриво!“

Радой си отиде от този свят през 2004 година.

Отиде си сам.

Никой от тия партийни мишоци, които взеха властта благодарение на неговата популярност, не отиде да го изпрати…

Но моят разказ за Радой има хепиенд.

Георги Чапкънов направи много красив паметник на Радой пред кино „Изток“ (сега май вече не е кино, ами някаква бакалия). Радой е изобразен с типичния си балтон и лукава усмивка, а в краката му има котка.

Много хубав паметник.

Има дни, в които се натъжавам за несбъднатата българска свобода, отивам до паметника на Радой и оставям цвете в краката му.

Знам, че това цвете увяхва бързо.

Още същия ден.

Както увяхва и свободата, ако не се грижиш всеки ден за нея.

А Радой е написал:

„Свободата е като хляба.

Всеки ден се замесва,

изпича,

изяжда.

Свободата трябва

всеки ден да е прясна,

топла,

сладка,

достатъчна, за да я споделиш с други.

Не яжте огризки,

не яжте вчерашен хляб,

не яжте подарен хляб.

Сами си замесвайте

и изпичайте

хляба,

за да го имате,

за да не го просите.

Засяда на гърлото

вчерашния хляб,

подарения хляб.

Хляб наш насущний дай си го сам“

*От фейсбук