- Госпожо Балканска, разплакахте ли публиката на българо-гръцкия събор в с. Арда с “Излел е Дельо хайдутин”?
- Този път не. Не изпях песента. Посланието от събора беше, че и българи, и гърци като съседни народи се чувстват много близки. Фолклорът ги сближава. Много гръцки гости се хванаха на българското хоро. А гайдата свири и плаче. Родопа планина с нейните вековни гори облагородява хората.
- С годините имате ли обяснение за магическото въздействие на тази песен балада, която летя в Космоса?
- Песните, които пея, наистина са магия за мен. И преди, и сега. Колкото до "Дельо хайдутин", тя идва от сърцето и в това  е силата. Тя пробужда. Няма ли тръпка, няма песен. За мен това е закон, преди да изляза на сцената.
- Още ли мечтаете да излетите с песента в Космоса и да пеете и там?
- Мечтите са вечни. И ако желанието ми да отлетя във висините се сбъдне, с уговорката да ме върнат, ще бъда много щастлива. А ако ме попитат извънземните, ако все пак ги има, “Лесно ли се живее в България”, ще отговоря “да”. Защото, където си роден, винаги е топло. Ако се преместиш, ти изтръгваш корена. Времето ще отмине и няма да усетиш как си загубил почвата под краката.
- Доста остро реагирахте, след като емблематичната песен за вашето творчество беше използвана за музикален фон към документален филм за талибаните.
- Вече потърсих съдействието на юристи по този въпрос. Те ще се свържат с режисьора на филма Себастиян Юнгер за обяснение защо присвоява с лека ръка песен - национално богатство. Моите сили са ограничени.
На някого утре може да му хрумне и да използва песента за еротичен филм
Не смея и да помисля. Грозно е да се постъпва така. Как можех да откажа на великия Георги Христов. Той ме попита : “Сестро, мога ли да ти изпея песента”? Съгласих се. Изпълнява я перфектно.
- Скоро се завърнахте от благотворително турне в Япония в помощ на пострадалите от земетресението. Оцеляват ли японците след апокалипсиса?
- Невероятни хора! Ние изобщо не можем да се сравняваме с японците. Пъплят като мравчици. Възстановяват пътища, жилища. Мълчат. Не се оплакват. Дарихме повече от 700 000 хиляди йени. И хората го оценяват. Два пъти усетихме земетръс. Не се уплашихме. Бяхме предупредени.
- Казвате, че българското цунами е по-страшно. Защото е в чипа, в главата.
- Това е моето мнение. Българинът не поглежда по-далеч от носа си. Непрекъснато гледа да угоди единствено на себе си. Ами когато виждаш, че другият до тебе няма, отчупи от залъка и му дай. Да се почувства по-добре. Направи добро. Лошото много лесно се прави. Но то засяда на гърлото. Аз казвам: “Дай, Господи, и на душманите. И на тях да им е добре.”
- Министърът на културата Вежди Рашидов предложи на правителството да ви отпусне персонална пенсия от 700 лева. Както и на актьора Велко Кънев. Зарадвахте ли се?
- Много съм благодарна за този жест на министъра. Господ здраве да му дава. Но мисля, че не само аз заслужавам такава пенсия. Има и други заслужили. Нека да бъдат оценени и те. Тогава наистина и аз ще се почувствам по-добре. Да си призная, срамувам се, когато някой ми каже :“Валя, честито!”Ето оня ден ме среща една жена в Смолян и ми казва: "Мога да умра щастлива, защото срещнах певицата, от чиито песни изтръпвам."
- Все още ли се вълнувате от такива срещи?
- Разчувствах се. Почти ме просълзи признанието на тази женица. Пожелах  благополучие и здраве. Имало е случаи, когато след моя песен хората стоят прави и плачат. Тогава казвам: “Аз дойдох да ви веселя, а вие плачете. Що е това?”
- Да не би новата пенсия да е причина за злостните писания по ваш адрес в жълтите издания?
- Не зная. Аз си ям моя хляб. За никого не говоря лошо. Пишат - Лили ме била проклела. Глупости! Аз толкова я уважавам заради огромния талант и това, което продължава да дава на България. Как лягат и как стават тези хора? Как им е чиста съвестта, когато хулят и клеветят?
- Вариантът “Певица на повикваване”, както казвате за себе си, ще отпадне ли при новата пенсия?
- Защо трябва да отпадне? Хората искат да чуят истинската родопска песен. Да слушат гайдата. Напротив, аз се гордея, когато имам такова повикване. А не хората да казват: “Вижте я Балканска! Получи голяма пенсия и се възгордя." Има една стара поговорка: "На хубава жена и на много пари насита няма." А аз на песните , на народа нямам насита. Някой може да казва: “Тя поостаря.” Аз искам песните ми да звучат, докато мога да пея.
- С този “космически глас” сте имали възможности да заминете в чужбина и да останете там. Защо не сте го направили?
- Водата, когато е силна, сама си проправя пътя. Когато се разлее в различни посоки, тя губи своето пълноводие. Моята сила идва от родната земя. Тъпча българска земя. Ям от българския хляб. Когато отидеш в чужбина, хлябът освен че е по-скъп, не е толкова вкусен. Не те нахранва.
- Как гледате на човешката злоба?
- Всякой си я носи. Колкото и да не му се иска да го признае. Това е товар, самар. На моя гръб нямам такъв самар. Не гледам кой как е облечен. Нито какво яде.
- Животът ви в ранчото в Родопите, над Смолян, бягство ли е от реалността?
- Тук ми е добре. Широко на душата. Поемам въздуха направо от планината. Аз съм между дърветата. Между птичките. Сутрин те ме будят. Невероятно е! Това не е уединение. Аз съм чедо на Родопа, което не си е прескочило сянката. Сянката е мярата за човека. Ако забравиш откъде си тръгнал, това е страшно. Тогава придобиваш самочувствие. Много ми е приятно някой да ми дойде на гости в ранчото в родопската махала Лъгът. Но не да ми оглежда къщата. Подредбата. Аз искам добрата, топлата дума. С добро да посрещна и изпратя госта си.
- Имате ли усещането, че времето, годините са ви променили?
- В никакъв случай не съм се променила. Не се гордея, че аз съм изпълнителката на тази песен. А се гордея, че българска песен полетя във висините. В небесата. Звездите са за небето. А ние трябва да останем хора. За земята. И да си казваме, че трябва да се обичаме. Да се уважаваме. Защото ти сам нищо не можеш да направиш. Най-близкият човек до тебе са съседите. А когато хлябът се разчупи с близки до сърцето хора, тогава е по-сладък.
- Не сте привърженик на модерни кавър версии на оригиналните родопски песни. “Притури се планината” отдавна звучи в модерен вариант.
- Не съм привърженик на кавър версиите, защото тогава се губи основата. Отиваме в други, измислени измерения. Категорично съм против новите аранжименти. Предложиха ми за “Излел е Дельо хайдутин”. Отказах, защото песента вече си е намерила пътя.
- Как песента стана ваша съдба?
- Аз съм от 1960 до 1987 г. солистка на държавен ансамбъл "Родопа"- Смолян. Не съм завършила музикално училище. Песента за Дельо хайдутин я научих от великата Надежда Хвойнева. Попитах я дали мога да я пея, и тя се съгласи. За първи път я изпях в Златоград. Веднъж една старица ми направи забележка, като запази усмивката си, че не пея "Дельовата песен" по нашенски. Свихме от пътя. А тя ми показа къде греша. И след като песента излетя в Космоса, си казах: “Има нещо фатално в тази песен."
- Имало ли е моменти, когато сте съжалявали, че сте избрали този път?
- Не. Никога. И ако трябва да тръгна отначало, пак бих избрала този път. След като Господ ми е дал глас , аз съм длъжна да го вкарам в красивото. Както е красива природата тук и родопските песни, които тя ражда. Когато се съберем в компания, запявам. Усещам всяка частица на тялото как се пробужда. Как тръгва някаква сила. Адреналинът в теб изригва. И те кара да търсиш някаква форма. А хората са вперили погледи в теб и изпитват желание за още и още. Това е велико чувство да отговориш на очакванията им. С моя гайдар Петър Енев, един невероятен виртуоз, бяхме наскоро във Велико Търново. В Дом за стари хора. Бях изумена какво се случи. Петьо засвири ръченица, а аз запях. Един възрастен човек хвърли сакото и започна да играе ръченица. Играеше като младо момче, с хъс. А гайдата му даде още сили да продължи.
- Родопските песни са тъжни. Определяте ги като едно преживяване от робството, но ги пеете.
- И колкото минават годините, усещам, че го правя с някаква страст. Може би, защото песните са предадени от нашите деди. Това е като едно плетено чорапче. Да го развиваме, малко по малко. И ако ние не го довършваме и изоставим традициите, с нас е свършено. В противен случай ще изчезнем като народ. Трябва да се доказваме. Петстотингодишното робство е било едно мъчение. Но как освен чрез песни е можело да се съхраним? Скрита любов. Сега е открито. Срещат се младите, целуват се на обществено място. Хората са съвременни. Но това не може да се приема като красива любов.
 А друго е да се надяваш, както в миналото, да зърнеш любимия скришом
По-приятно е. По-красиво е. Тогава има адреналин, а не в откритото целуване на улицата.
- Родопската песен ще надживее ли попфолка?
- Категорично. Има вече школа от млади хора, които тепърва започват. Например неотдавна с моя гайдар бяхме на рожден ден. А гостите искат и още, и още. А и снимки.
- Пеете ли, когато сте тъжна?
-Пяла съм в тъжни моменти. Два дни след смъртта на съпруга ми пях на сватба. Първоначално отказвах, но децата ми се скараха с думите:“Майко, татко ще се обърне в гроба, ако ти откажеш да пееш. Пречупи се. Все едно молитва ще изпееш.” Направих го. Давах си сметка колко много ми е помагал. Много често сънувам съпруга си. Мъчно ми е, защото млад си отиде.
- Вашата опора в живота вярата в Бог ли се нарича или енергията, която идва от планината?
- Има нещо невидимо. Някаква сила. Не можем да кажем това е Бог или това е Аллах. Но понякога съм изричала "Господи, ти напред и аз след теб. Дай ми сила!" След една житейска случка се убедих в съществуването на някаква свръхсила. Която е над нас и ни помага, когато я призовем.
- Какво Ви се случи?
- Предстоеше раждане на правнука ми. В осмия месец. А знаех, че това не е добре. Внучката Илияна ме помоли да отида в болницата. Правят  секцио. Вадят детето. Дъщеря ми се връща от болницата много отчаяна. Казва ми, че детето няма да оживее. А внучката, дай Боже, да се възстанови. Сутринта, много рано, отивам в една църква.
Отецът отказва да ми направи служба, защото детето не било кръщавано Съседката ме насочи към църквата "Света Богородица" в квартал "Устово". Посреща ме свещеникът с думите: “Влизай, Вале. Тежиш като житото, когато напълни класовете.” Усетих тръпки по тялото. Разказвам случката. Отецът извърши службата, чете молитви. Аз се връщам в болницата. Лекари и акушерки ми казват: "Валя, стана чудо." Аз се свлякох на вратата. Те ме изправиха. Обясниха ми, че кувьозът, в който е правнукът ми, проработил. А от години не е работил. И е бил отписан като съоръжение в болницата. Аз само успях да изрека: "Благодаря ти, Господи, Света Богородице, за чудото, което направихте." Сега детето е живо и здраво. Трябва човек да вярва в нещо, за да постига това, което иска.
- Наближават избори - местни и за президент. Политиците започнаха ли вече да ви канят за участие в предизборната кампания?
- Който ме повика,
ще отида да пея
Независимо от коя партия е. Но не искам да бъда партийно оцветена. Когато пея, ме слушат хора, народ. Само когато видя усмивката по лицата на хората, не ме интересува партийната принадлежност. Естествено, че финансовият момент не е без значение. Но при мен той не е водещ. Пяла съм по време на предизборни кампании.
- ДПС има силно присъствие в Смолянски регион. Лидери канили ли са ви да пеете?
- Може би само там няма да отида. Категорично!
- Защо?
- Малко ли са били годините, когато сме били мачкани? Робството? И сега да отида да пея. Все едно че го приемам. Родопите е планина с мрачна история. И това не се забравя.
- Вие сте емблемата на Дружба "Родина" - културно-просветната организация на българомохамеданите. Защо влязохте в тази формация?
- С голямо желание влязох в "Родина". Убедена съм, че истината за тези хора трябва да излезе наяве. Ние сме българомохамедани и сме по-чисти от българите. С удоволствие участвам в прояви на Дружба "Родина".
- С какво ще запомните срещите с Тодор Живков?
- Запомнила съм го като човек. Като политик. И нищо повече. Умееше да излушва и разбира хората.
- Коя е най-голямата ви болка?
- Завистта, злобата у хората. Това са човешки пороци, които са трудноизкореними. Аз казвам: "Свой хляб ядеш. А чуждият дерт какво те интересува?". Отмини и се усмихни.
- А най-голямата ви радост?
- Семейството. Усмихнатите хора, които виждам, когато се кача на сцената и запея. Това ме прави горда, че съм постигнала нещо в живота. И усилията ми не са отишли напразно.
- Коя награда ви е най-скъпа?
- Може да имам много награди, но те са на стената. Не се усмихват. Стоят само закачени. Срещите с хората са най-важни. Сега, ако тръгна по улиците, няма човек, който да не ми се усмихне. Поздравът на моите съграждани "Здравей, Валя, как си?" за мен значи много.
- За какво не можете да простите?
- Когато хората се подиграват един на друг. Или пък избягваш среща с някого, защото не ти бил на нивото. Лицемерието не мога да простя.
- Имате ли ваше житейско верую, което ви е направлявало в трудни моменти?
- Аз вярвам в себе си. Което мога да го направя, го правя. А което не мога, не мога.
- Поклонът, който правите след всяко ваше изпълнение, поклон пред България ли е?
- И пред България. И пред народа . Този народ ме е уважил, като е застанал пред мен. А аз съм длъжна да му се поклоня и да му благодаря.