Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Който чете - знае! Евродепутатът Александър Йорданов

През 2018 г. издадох книгата „Непознатият Александър Караманов“. Така за първи път в България видяха бял свят стихотворенията на този македонски поет, който приживе е мечтал да публикува своите стихове в България. Публикувах и неговият Дневник, както и пълен опис на архива му, съхраняван в Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ). Придружих изданието с мой предговор, коментари и бележки.

В Северна Македония представят Александър Караманов като „поет-партизанин“. Той е роден през 1927 г. в Радовиш (Кралство на сърбите, хърватите и словените). „Партизанството“ му трае от ден до пладне - от 5 септември до 11 октомври 1944 г. и приключва с гибелта му, като и до днес броди съмнението, че младият поет е ликвидиран от своите „другари“, заради пробългарските си възгледи. Официалната версия за смъртта му е друга: загинал е в сражение с „германските фашисти“.

По-голямата част от творчеството си Караманов създава на чист книжовен български език в периода 1941-1944 г. На т.нар. македонски книжовен език не твори. Този „език“, както е добре известно, е политически проект реализиран след смъртта му. Пред свой близък приятел Караманов споделя: "Аз пиша на език на който най-добре мога да се изразя като поет". Това е българският език.

След месеци неуморна работа с архива на поета, след спорове с македонски учени, благодарение на подкрепата на заместник председателя на БАН чл. кор. проф. Васил Николов и на директора на Института за литература при БАН доц. Елка Трайкова,„Непознатият Александър Караманов“ стана факт. В книгата включих и откритите от мен в Карамановия архив ръкописи на неиздадени в Р Северна Македония негови стихотворения - "Бежанци", "Народът", както и недовършените "Васил Левски" и "Балканджи Йово". В тях поетът ясно идентифицира своя народ с негови ярки исторически личности.

Също така установих, че името Македония и народностна определеност „македонец“ не се срещат в творчеството му. В своя „Дневник“ поетът се представя като "славянин und nicht mehr", т.е. славянин и нищо повече. Пак там той нарича редица български писатели и литературни критици "нашите писатели" и "нашите критици", което ясно говори, че преди комунистическия режим македонците са имали почит към своя български родов корен. Затова и българските писатели за тях са били „нашите“. Така са мислили македонците и са се идентифицирали като част от българския народ, преди комунистическата власт да ги принуди с насилие да се откажат от своя български народностен произход и език.

Произведенията на Александър Караманов, както и неговият Дневник не потвърждават спекулативните македонски твърдения, че поетът е "борец срещу българската фашистка окупация" и активен "скоевец", т.е. участник в дейността на "Съюза на комунистическата младеж на Югославия". Комунистическата партийна секретарка Вера Христова в интервю признава: „Ацо и беше, и не беше с нас", "не беше скоевец". И припомня случай, когато поетът и е казал: "Чудя ти се как можеш да вдигнеш ръка срещу човек". С други думи не е могъл да бъде комунист. Той се вълнува от съдбата на човека, но никога като Вапцаров не би написал: „какво тук значи някаква си личност“. Знаел е, че всеки човек на този свят „значи“, че всеки човек е незаменим. Затова в поезията си и в Дневника си разсъждава за смисъла на живота и смъртта, за самотата на човека, представя различните лица на собствената си душа. И изпитва силно влияние от български поети.

По време на комунистическия режим в Социалистическа република Македония се налага доктрината, че всички поети и писатели от Възраждането до наши дни, родени в географската област Македония, са "македонски творци". Пренебрегва се тяхното многократно изявено българско национално самосъзнание и самоопределение. Тази доктрина изразява престъпната политика на етническо прочистване и издевателство над починали достойни българи. „Прочистени“ са нашите народни будители. Премълчава се, че те са българи, че говорят и просвещават на български език. Караманов не доживява подлото и недостойно комунистическо време, в което се извърши това престъпление. Ако бе останал жив той със сигурност би се противопоставил на политиката на етническо прочистване. Защото е поет хуманист. Не случайно в стихотворението с показателното заглавие „Народът“ лирическият герой се идентифицира само и единствено с ярки личности от българската история.

В есето си "Какво желая да стана и защо?" (27 март 1943 г.) младият поет мечтае да стане писател като Иван Вазов, да "шиба неправдите" и да бъде "учител на народа", като му дари обичта си, която е "широка, колкото е широка неговата родна земя". И уточнява, че това е земята, която е "родила из недрата си един Ботев и Делчев", в която "Балканът пее хайдушки песни" и "се вълнуват тъмните гърди на историята, за да родят юнаци и войводи, готови да дарят живота си за народния идеал - правда и свобода!" Следва и пояснение: „Христо Ботев, Иван Вазов, Пею Яворов, бяха слуги на своя народ и в същото време и ковачи на неговите бъднини."

Изводът е само един: НАРОД и РОДИНА в творчеството на Александър Караманов това са БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД и БЪЛГАРИЯ.

Словото на Караманов срутва основния мит на антибългарската доктрина на македонизма, а именно, че българи и македонци са два различни народа. За съжаление повече от 70 години точно тези Караманови творби, които съдържат тази истина, НЕ СЕ ИЗДАВАТ В Р С МАКЕДОНИЯ. Те продължават да събират прах в архива на МАНУ, защото в Северна Македония незнанието е почвата върху която цъфти отровното биле на македонизма.

В стихотворението "Бежанци" поетът кори младежите на своето време, че от висене по кръчмите са забравили на “Левски ликът, на Ботев, Раковски, на Делчев гласът". Забравили са "копнежите мощни, великите мисли" на "великий народ". И призовава "чедата на Тетово, Дебър и Галичник" да изпълнят "великият блян" на банскалията Свети Паисий Хилендарски. Днешните македонци едва ли знаят кой е този светец. Не са и чували за неговия "велик блян", а именно, че трябва да познават историята си, да говорят езика си: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш но своя език?“ Това обръщение на отец Паисий е все още актуално за днешните македонци. Те наистина трябва да знаят общата ни история.

Във „Васил Левски“ народната скръб е "пламък в мечтите на моята душа". В "Народът" възкръсва "Златният век" на цар Симеон Велики, "великата мощ" на цар Самуил и цар Петър, "на Левски гласът", "на Ботев метежният лик". Появава се и паметта за "жестокия Ньойски диктат", след който Вардарска Македония остава под сръбска окупация. Тази широка историческа рамка - от X до ХХ век, маркира българското културноисторическо и идентификационно послание. Александър Караманов възприема своя български народ в неговото единно историческо битие и пространство - от "Златния век" на царството ни до "жестоките дни" след "Ньойския диктат". Това е пространството, в което ние, българите, се идентифицираме като народ със своите исторически върхове и падения. В него съществуват нашите герои. Няма съмнение, че авторът на тези творби се идентифицира чрез тях народностно като българин. И това е причината те да не се публикуват в Северна Македония, да не се изучават и цитират. Защото опровергават македонистката лъжа, че ние, българите, сме чужд за днешните македонци народ. Историческите личности, които споменава в стихотворенията си поетът не са чужденци за днешните македонци. Това са и техни исторически герои. Те други нямат. Затова и македонците за нас, българите, са си нашенци. Така ги нарича и роденият в Прилеп (днес в Р Северна Македония) литературен класик Димитър Талев. За днешните македонци българската история не е "чужда история". Това е единната и неделима наша обща история. Та нима, ако тази история бе "чужда", поет като Александър Караманов би я възпявал?

ИСТОРИЯТА НА „МАКЕДОНСКИЯ НАРОД“ Е ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.

Друга и различна история от тази на българския народ, днешните македонци нямат. „Промяната“ за тях настъпва, както впрочем и у нас, с налагането през 1944 г. на престъпния комунистически режим. Тогава започва разделяне на настоящето и отрицанието на общата ни история. Тогава просръбските управници на Македония чрез репресии се опитват да ликвидират българското народностно съзнание на македонското население, а просъветските управници на България принуждават насилствено хората от Пиринския край да се регистрират като „македонци“. Това е политическо инженерство, целящо да създаде нова нация на Балканите като бъде разединен българският народ.

Обвита в октомврийска мъгла е гибелта на Александър Караманов. На 5 септември 1944 г., заедно с още 170 младежи от Радовиш, той „излиза партизанин“. Показателно е, че това е денят в който Съветският съюз обявява война на нашия народ и три дни по-късно армията му нахлува в отечеството ни. На следващия ден, 9 септември, е осъществен държавен преврат. Властта е сменена с „отечественофронтовска“ и затова всички твърдения на македонските псевдоисторици за "борба" срещу "бугарскиот фашистички окупатор" след тази дата са лъжи.

„Бригадата“, в която е зачислен Караманов се формира едва на 17 септември 1944 г. Но е показателно, че „борбата срещу българския фашистки окупатор“ започва в Македония едва след като на власт в България идват българските комунисти. Преди това такава борба реално няма. А няма, защото за тогавашните македонци българите не са „фашисти“, а братя освободители. Не случайно Караманов, който македонската литературни изследователи определят като социално-борчески поет, възпява борците за правда и свобода в Индия и Африка, но няма и ред написан срещу „българския фашистки окупатор“.

В началото на октомври 1944 г. българската "отечественофронтовска" армия вече воюва на територията на Македония срещу довчерашния си съюзник Германия. Официалната версия за смъртта на поета гласи, че в 01 часа на 11 октомври, при сблъсък с германска военна част до село Смоймирово на пътя за Берово, той е ранен в коляното. Болката е непоносима и затова командирът на батальона Илия Гозев нарежда раненият боец да бъде отнесен до река Брегалница на носилка, а оттам с кон до село Владимирово. Но „верните другари" ги хваща мързела, завиват го добре и го изоставят на брега на реката, обещавайки му, че след като се наспят на сутринта ще дойдат да го пренесат в селото. Но се случва най-лошото. Германски войници чуват стенанията на ранения и го разстрелват. Когато на сутринта командирът Гозев научава истината той свиква „партизански съд", който осъжда на смърт „другарите“ неизпълнили заповедта му. Но разстрел няма, "за да не падне "бойният дух на другарите". Това споделя десетилетия по-късно „активният борец срещу фашизма“ Илия Гозев. Факт е, че „бойният дух“ не е паднал, но и талантливият поет не е бил вече между живите.

Тази официална версия за смъртта на Александър Караманов е съшита от македонците с бели конци. В архива на поета открих пощенска картичка, която той изпраща на 20 август 1944 г. на приятеля си Милан Гюрчинов, бъдещ академик, за съжаление покойник, с когото имах възможност да работя върху проблеми на българския и македонския литературен модернизъм. В нея поетът споделя, че се е записал вече за новата учебна година в Първа мъжка гимназия „Цар Борис III“ в Скопие и очаква с нетърпение нейното начало. Но нима не е странно? Уж се кани партизанин да става, а се записва да учи в гимназията! Каква е истината? Истината е, че не трябва да се изключва версията, че поетът е една от първите жертви на започналите чисти на "пробългарски елементи" в т.нар. македонско партизанско движение по заповед на маршал Йосип Броз Тито и с главен изпълнител генерал Михайло Апостолски. Избивани са били всички, които като Караманов са били убедени, че българи и македонци са един народ и че бъдещето на Македония не е в югославската федерация. В този смисъл Александър Караманов е трагична жертва на комунистическия югославски сценарий за Македония.

Преди 17 години, на 13 декември 2004 г., като посланик на България в Р Македония, публикувах в скопския "Утрински вестник" статията “Предколедни размисли“, в която представих много факти за политиката на България по време на Втората световна война, които македонците научаваха за първи път. Срещу този ми „нагъл опит“ да „преинача историята“ надигнаха вой мастити македонски учени, начело с тогавашния директор на Института за национална история проф. Тодор Чепреганов. В моя защита излезе историкът Ванчо Минев. В статия озаглавена "Со омраза не се гради ни нација, ни држава" той написа, че "статијата на бугарскиот амбасадор предизвика параноични реакции на македонските пост-титовистички историчари" и поясни, че "македонският народ не може да се дели от българския народ". Това е простата истина, която и до днес не могат да схванат промитите от комунистическата пропаганда мозъци на политиците в Скопие. В подкрепа на изнесените от мен факти и аргументи статия публикува и Александър Лепавцов, министър в първото македонско правителство след обявяването на независимостта на страната през 1991 г.

Припомням този епизод, защото съм убеден, че срещу македонските лъжи и фалшификации на историята трябва винаги да се реагира от българските политици, дипломати и учени. И защото за съжаление македонската агресия срещу България продължава. Продължава в Северна Македония да се шири лъжата, да се тълкува превратно и унищожава българското културно-историческо наследство. Продължават политици и псевдоучени да промиват мозъците на младото поколение. Вярно е, че вече имаме Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между нашите държави, влязъл в сила на 18 януари 2018 г. Но е вярно също така, че македонската страна пренебрегва редица клаузи на този договор и продължава да не признава народностното и национално самоопределение на ярки личности от общата ни история. Продължават и атаките срещу онези македонски граждани, които имат достойнството да си върнат своето българско национално съзнание, да почитат своята българска родова памет.

В българо-македонския договор се въведе понятието "обща история". Създаде се и смесена комисия по "спорните въпроси". Но ако Григор Пърличев, например, в своята "Автобиография" се е самоопределил като българин и е описал своя народ като български, за какво има да се спори? Време е Скопие да приеме закон, с който да обяви комунистическия режим за престъпен. Престъпен е бил този режим, защото е бил антибългарски, освен че е бил и антихуманен, като всички останали комунистически режими.

Издавайки най-хубавите стихотворения на Александър Караманов аз всъщност върнах този поет в неговата истинска родина - в България, на литературата на която принадлежи - българската. Време е "бугарашките" стихотворения на Караманов да видят бял свят и в Р Северна Македония. За македонците това ще бъде онази малка крачка към истината, която би им дала шанс и за по-голямата - към Европейския съюз. Добре би било и днешните български политици да прочетат книгата ми „Непознатият Александър Караманов“. Тогава и изказванията им по въпросите на българо-македонските отношения ще бъдат по-авторитетни. Защото, който чете - знае!

*От фейсбук