Заминах за САЩ, за да започна на чисто. Там по-ясно чувствах,

че съм българин. Във Вашингтон бях учител и университетски

преподавател. Но съм бил и продавач, пощальон, книжар

Владимир Левчев

Роден на 17 октомври 1957 г.

Завършва английска гимназия и изкуствознание в Художествената академия.

През 1982-1989 г. е редактор в издателство “Народна култура”

Преди 10 ноември 1989 г. издава нелегално списание за литература и публицистика “Глас”

От 1994 до 2007 г. живее и работи в САЩ

Сега преподава литература и писане в Американския университет в Благоевград

lАвтор на 14 стихосбирки и 4 романа

Разведен, с един син

- Как усещате липсата на баща ви, г-н Левчев?

- Липсата винаги се усеща. Усеща се и като вътрешна празнота. Дори на тази възраст.

- Кога разбрахте, че той е голям поет?

- Като дете.

- Как общувахте двамата през различните ваши житейски периоди - като дете, като юноша пубертет, като зрял младеж?

- Отговорът на този въпрос изисква роман. Или мемоарна книга. А аз не съм писал и не пиша такава.

Но като дете обичах баща си.

Той беше “добрият” -

отменяше наказанията

на майка ми и баба ми,

не им даваше да ми удрят шамари. Винаги сме водили интересни разговори. Но това са най-ранни спомени. Трудно се разказват 62 години.

- Как се чувствахте в света на силно метафоричната му поезия? Питахте ли, когато не можехте да разберете някой стих?

- С отговора си на този въпрос продължавам и отговора на предишния. От дете съм водил разговори с баща ми - главно за история и литература. Историята и литературата бяха за мен уютни и вдъхновяващи места и там се чувствах добре с баща си.

Ако продължа метафората ви - той беше добър водач в света на поезията. А за мен метафорите бяха неизследвани хралупи в стари дървета в тази “гора от символи” или колони в храма на природата, ако цитираме Бодлер.

- Имахте ли колебание кого да наследите - живописта на майка ви или поезията на баща ви?

- Да, имах. Преди да вляза в академията, аз рисувах и пишех. Всъщност, когато бях дете, това не беше колебание - просто правех и двете. Но когато започнах да уча в академията, - аз завърших изкуствознание, - сравнявайки се с връстниците си художници, реших, че съм по-добър в писането, отколкото в рисуването.

- Компромисно ли избрахте да завършите изкуствознание в НХА?

- В известен смисъл да. Бях решил да уча история или философия в университета. Но успехът ми от гимназията беше 4,50, а това беше важно за кандидатстване в университета.

По едно време реших да отида да уча в Духовната академия. Аз имах интерес към религия, включително източна, но и християнска, още от гимназията.

Баща ми, предполагам, че се е ужасил от тази идея. Но не ми го каза. Просто попита: Защо не кандидатстваш в академията? Тогава академията се казваше ВИИИ “Николай Павлович”. Там се искаха само оценките по история и литература, а на мен това ми бяха добрите бележки, както и рисуване, а аз рисувах. Не беше трудно да бъда убеден.

- Веднъж Георги Калоянчев казал на сина си Ивайло: “Можеш да играеш по-добре от мене или по лошо от мене. Но никога няма да играеш като мене...”. Баща ви даваше ли ви подобни съвети, когато се видя, че тръгвате по неговия път?

- Никога не ме е спирал. Напротив. Още откакто започнах да пиша, му показвах, разбира се, написаното. Но и той по-късно, когато бях в гимназията, вече ми показваше това, което е написал, преди да го публикува. И това продължи до края на живота му.

- Фамилията Левчев повече ви пречеше или повече ви помагаше?

- Фамилното ми име сигурно повече ми е пречело, защото всеки творец иска да има лично име, а не да бъде приеман за функция на името на баща си или фамилията. Освен това се намеси по-късно и политически момент - партийните другари на баща ми ме смятаха за ренегат, но и в СДС усещах у някои подозрение към мен като към син на комунист.

Това беше и една от причините да поискам да замина за Америка. И да започна на чисто, със свои усилия там, където никой не ме познава.

Но има и друго, което е някак по-важно за мен, когато става дума за фамилията ми, за родителите ми. Аз смятам за своя привилегия това, че съм израснал в семейство на художничка и писател, семейство в което духовните неща са били на почит. Още в началото на 60-те, когато те са били съвсем млади и живеехме в стая под наем.

- Кога започнаха споровете ви с него на политическа и идеологическа основа? За какво спорехте най-много?

- Вероятно най-много сме разговаряли през годините за литература, както и за култура изобщо и стара история. Говорили сме до късно през нощта понякога. Но постепенно разговорите ни започнаха да стават по-политически, по-ожесточени през гимназиалните ми години. Говорил съм директно против властта пред него.

Но мога да кажа, че той беше, общо взето, толерантен и споровете ни най-често не прерастваха в лични нападки или ултиматуми и наказания, а оставаха идейни спорове.

- Преди 10 ноември 1989 г. издавате независимо списание за литература и публицистика “Глас”. Как реагира баща ви на това ваше дисидентство?

- Издаването на нелегалното списание “Глас” - самиздат, произвеждан в домашни условия с помощта на фотохартия, ми коства уволнение от работа в издателство “Народна култура”, а от сдружение “Българска книга и печат” - така се наричаше цензурата - ме глобиха 500 лева и ме заплашиха, че ако продължа с тази си дейност, с мен ще се занимава директно Държавна сигурност. Аз тогава бях женен и не живеех с баща си.

Не лично той, но негови приятели и близки ме обвиняваха, че действам срещу него. Той беше председател на СБП и член на ЦК.

Дори съм чувал обвинения, че

ние нарочно така сме се

били разделили, за да

може който и да е на

власт, да спечелим

Само че това “разделение” стана доста преди 10 ноември, когато никой не е очаквал да се случи това, което се случи. А и аз не съм се занимавал с политика след 10 ноември.

- Беше ли ядосан, когато вие преминахте на синия бряг на реката?

- Хм. Това е интересна метафора. Ако времето е реката, има ли то син и червен бряг? Червеното беше цветът на БКП. Синьото стана цветът на СДС, но аз членувах в две от “неформалните сдружения” - Клуба за гласност и “Екогласност” - още преди 10 ноември 1989 г., когато нямаше СДС. Но мога да кажа, че като дете с баща ми бяхме от един отбор и той беше син - “Левски”.

- Наскоро ви гледах на една снимка от 3 ноември 1989 г. - когато членове на “Екогласност” и граждани отнасят петиция в Народното събрание за реките Струма и Места. В същото време баща ви като депутат е вътре в залата. Мислехте ли си за този сблъсък помежду ви, докато вървяхте към сградата на парламента?

- Не.

- През 1994 г. заминавате за САЩ с Фулбрайтова стипендия. Защо обаче работите като хлебар и пощальон?

- Сигурно имате предвид стихотворението на баша му “Утрешния хляб”. Много хубаво стихотворение. Той ми гостува във Вашингтон едно лято, когато работех като продавач във въпросното “дели” - магазин за хляб, торти и други храни.

Бях преподавател на хонорар в университета, преподавах и български в Държавния департамент. Но не бях на пълен щат и през лятото, когато нямах учебни часове, съм работил различни неща - продавач, пощальон, книжар.

- Имаше ли моменти, когато съжалявахте, че сте напуснали България?

- Изпитвал съм носталгия. Не в началото, по-късно. Но в един момент си дадох сметка, че това е носталгия по времето, което няма да се върне, по приятелите, близките, младостта, по времето, а не толкова по мястото.

Но в Америка по-ясно чувствах, че съм българин. Там бях Владимир, българският поет. Националната ти принадлежност е част от визитната ти картичка, когато си чужденец.

Разбира се, в Америка всички са отнякъде, така че поне не си сам в разноликостта.

- Как и кога завърши хлебарството и къде преподавахте?

- За моите летни професии вече казах. Преподавал съм в “Джордж Уошингтън”, Юнивърсити ъв Мериленд, Американ, Монтгомъри Колидж и американска литература в една гимназия. Преподавал съм литература и писане, както и български език на дипломати в училището на Държавния департамент.

Бях също така сред първите учители в българското неделно училище в града - за деца на наши емигранти.

- Преди години, когато още бяхте в САЩ, попитах баща ви късат ли се кръвните връзки, когато децата живеят на други континенти? “Физическите разстояния не са опасни, Пенчо. По-страшни са духовните”, отговори той. Какви бяха вашите духовни връзки с него?

- Аз мисля, че имахме силна духовна връзка. Но дълго живеехме на двата бряга на океана, в много различни тогава страни. Имали сме и различни позиции по политически въпроси. Мисля обаче, че той беше като цяло един толерантен и либерален човек. Беше либерален комунист.

Някой може би ще се подразни от това определение, защото

думата “либерал” е мръсна

и сред крайнолевите и сред

крайнодесните

Но за мен тя не е мръсна дума. Сигурно и той не би се определил точно така. Но да кажем тогава толерантен, не фанатичен.

- С кои интересни и значими хора се срещнахте в САЩ?

- Срещал съм се с много значими и интересни хора, главно писатели - Алън Гинзбърг, чийто преводач съм, поетите лауреати Робърт Хас, Робърт Пински, Рита Дъв, Стенли Кюниц, на когото също съм преводач.

Ходил съм на множество четения в Конгресната библиотека, където съм слушал и съм се запознавал с най-известните американски поети. Преподавател във Вашингтон, а по-късно и приятел ми беше пулицъровият лауреат Хенри Тейлър. Той е превеждал (заедно с мен) повечето от стиховете ми в петте ми американски книги. Разбира се, трябва да включа в този списък и друг известен поет лауреат - Уилям Мередит, който беше приятел на баща ми и беше получавал Вапцарова награда в България през 1980 г. Други поети, които познавах още от идванията им в България, преди аз да замина за САЩ, бяха Роланд Флинт и Джон Балабан.

- Гостувахте ли на приятели на баща ви?

- Ходил съм на гости на баща ми и майка ми, когато те бяха във фондацията “Грифис” в Ню Лъндън, Кънектикът. И те са ми идвали на гости във Вашингтон. Имали сме и общи приятели като бившия посланик на САЩ в България Хю Кенет Хил, с когото сме си ходили на гости няколко пъти. Но аз живеех със семейството си във Вашингтон.

- Защо след 15 години отвъд океана се върнахте в родината?

- Кандидатствах за една позиция в Американския университет в Благоевград. Значи съм имал вече желание да се върна. Когато се върнах, бях на 50. Но когато заминах бях на 36. На тази възраст човек трудно може да присади корена си трайно в друга страна.

Макар че днес

светът е все “по-номадски”

- хората работят в една

страна, а живеят в друга

Или постоянно пътуват. На мен това все още ми звучи прекрасно, ентусиазиращо - вече 30 години след падането на желязната завеса, която не позволяваше свободното пътуване от Изток на Запад. Свободата се оценява, когато я нямаш.

- Чувствате ли се “на място” като преподавател в АУБ в Благоевград? На какво учите студентите си?

- Аз съм работил като университетски преподавател общо 25 години във Вашингтон и в Благоевград.

Това е по-дълго време, отколкото съм работил като редактор в “Народна култура”, като журналист във в. “Демокрация” и “Литературен вестник” или като издател на списание “Глас” - всичко, което съм правил, преди да стана преподавател. А вече наближавам пенсионна възраст. Преподавам литература, писане на академично есе и творческо писане - поезия.

Но с литература по един или друг начин - като писател, преводач, редактор и преподавател - съм се занимавал цял живот. Така че това трябва да ми е мястото.

- А как се чувства синът ви Боян в България? С какво се занимава той? Може ли да стане трето поколение поет?

- Синът ми живее и работи в Лондон, но често се връща. Завърши там електронна музика. Сам прави музика и рапира, а също и работи с други музиканти като Кока Мас Джаз в България например или Цвети Чендова.

Да, рап музиката може да се дефинира като силно ритмична поезия с музикален съпровод - текстът е много важен в рапа, а Боян си пише текстовете сам - в този смисъл е трето поколение поет, но е първо поколение професионален музикант заедно с братовчедка си Яна.

Синът ми има много хубави спомени от дядо си - и от София, и от къщата в село Полковник Серафимово в Родопите. Той отрасна в Америка, но през ваканцията често, по-често от мен, е бил на гости на баба си и дядо си в България.