Първият роман за лагера в Ловеч - вдъхновен от разказ на "168 часа"
Книгата е за съдбата на изгубената младеж на 50-те, несправедливо набедена за враг на народа, казва авторът
Излезе от печат книгата "Предизвестие за Ловеч" - първа част от "Лагер на смъртта" на Васил Ю. Даскалов. За нея авторът казва, че е бил вдъхновен от интервю, излязло преди 5 години в "168 часа".
Един от главните герои в книгата е Божидар Витанов, мъченик от лагера в Ловеч, чиято трагична съдба беше описана в няколко статии и интервюта във вестника през 2014-2015 г.
Събитието е знаменателно, защото наред с документалните книги, които са написани за "българския ГУЛАГ", за първи път у нас се появява роман за лагерите в България по времето на тоталитаризма. Забележително е също, че той е написан от млад човек - представител на
поколението, което не е изучавало този мрачен период
от най-новата история на страната ни в училище.
"Като много млади хора навремето аз също не знаех нищо за политическите лагери в Народна република България - пише Даскалов в предговора на книгата. - Помня как през 90-те, когато бях още юноша, на един обяд при леля ми Мара изразих мнение, че през социализма хората са живели по-спокойно. Леля ми отвърна: "Че кое му е било спокойното - някой да влезе в къщата ти и да отведе тебе или баща ти?". Тогава не я разбрах."
Тезата на Даскалов е, че у невинните хора, изпращани в лагерите, властта търси така нужния за съществуването си враг.
"Лагер на смъртта" е роман за
концлагера
край Ловеч,
формиран през август 1959 г. В книга първа "Предизвестие за Ловеч" рисувам обществото преди и по време на създаването на този лагер. Проследявам съдбата на изгубената младеж на 50-те,
несправедливо набедена за враг
на народа",
обяснява той.
Въпреки художествената обработка абсолютно всички случки и хора в романа са автентични, казва младият автор за книгата си. Запазил е дори жаргона и специфичния изказ от разговорния език на героите си - "бех", "некакъв", "бегство", "верващ").
"Преди две години попаднах на интервюто в интернет "Въдворен заради тесни панталони" (става дума за разказ на лагериста от Ловеч Божидар Витанов пред в. "168 часа"). Историята ме докосна чисто човешки, отвъд политическите пристрастия. Казах си: тези хора заслужават да се пише за тях, да има и художествена литература, не само документалистика", разказва пред "168 часа" писателят за мотивите си да напише книгата.
Книгата се чете на един дъх. В нея със средствата на художествения разказ специално внимание е отделено на страданието на хората, имали нещастието да попаднат в ада на комунистическите концлагери. Повествованието започва още от събитията около 9 септември 1944 г.
По-нататък с документална точност авторът се спира в подробности на разстрелите в "безотговорните дни", сформирането на репресивните органи, изстъпленията на Народния съд и ограбването на частната собственост.
Фокусът обаче е поставен в причините властта да създаде системата на концлагерите, които съществуват през цялото време, но особено се ожесточават в периода около унгарските събития през 1956 г.
За да вдъхне живот на творбата си, писателят се среща и с някои от малцината оцелели. Между тях именно е и Божидар Витанов, син на Петър Витанов, първия говорител на българското радио и талантлив автор на песни.
зверски пребито от палачите на ДС,
а много преди него са отвлекли и брат му, за да го изпратят в зловещия концлагер в Белене. В книгата подробно са описани и сцените на насилие спрямо невинните младежи:
"Повалят ги. Над Божидар се е изправил висок, здрав мъж. Цивилен е, носи риза с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, лъха на тежък, сладникав алкохол. Наоколо се чуват още от страшните писъци, още по-остри и ужасяващи.
- Ако не викаш като некое девойче, може и да те пуснем, разбра ли? Искам след всеки удар да броиш. И така до четиридесет.
Палачът замахва с гумения бич - твърд бастун в силните му едри ръце.
Болките са неописуеми
Божидар чувства ходилата си да пулсират до пръсване, но продължава да брои, а щом си позволи да извика, вижда острите светещи очи на убиец и продължава да брои... Изрича думите машинално, без да ги мисли... Едва когато онзи го изкомандва да стане, разбира, че шибането по краката е приключило. Изправя се на колене, защото на стъпалото изобщо не може да стъпи."
След това той спира да посещава увеселения и вече не провокира органите с нищо. Даже предупреждава съучениците си да не ходят по забави, защото след тях арестуват и бият, но това не е достатъчно да го оставят на мира. От милицията са подготвили друга участ за набедения тийнейджър. Едва навършил пълнолетие, Божидар е изпратен в концлагера на смъртта - Ловеч.
Друг ключов образ, претворен в романа, е Александър Николов - Сашо Сладура, брутално убит веднага след изпращането му в лагера "Слънчев бряг" в Ловеч, защото си е позволил да
осмива властта
във вицовете си
Постепенно ЦК на партията взема решение да се справи с дръзкия цигулар и неговото танго “Преди да се умре” ще донесе една допълнителна алегория на своеобразната унгарска реакция.
“Човек с цигулка, но всъщност един цял музикален патриот. Ето го, излиза, ведър, усмихнат, не много млад, но някак неостаряващ. Живецът и настроението, което той преподава от естрадата. Усмихва се под чаровните си мустачки на Кларк Гейбъл. Поздравява. Пуска къса шега. Въпреки че програмата вече е включила два-три безобидни, аполитични скеча, музикалният войвода не може да не разсмее малко аудиторията зад гърба на тези, от които тя се страхува и чувства потискана и контролирана.
- Знаете ли колко е реално населението на България? – после, като преправя гримасата си и се обръща в полупрофил, сякаш играе друг човек. – “Осем милиона” – после се връща в първия образ. – Не, грешен отговор. Ние сме двадесет и четири милиона. Осем се радваха на германците, осем оплакаха царя, осем посрещнаха руснаците…”
В книгата е описана и тъжната съдба на Борис Гигов.
Той се сбива
за момиче
на китарно събиране в училищния алианс. Следват две години в затвор за малолетни. Когато юношата вече е отраснал и се е заловил здраво да работи в завод, както партията повелява, се оказва, че никое законно наказание не е достатъчно тежко за новосъздадения враг. Една сутрин в пет и половина той е отведен за малка справка. Носи със себе си един хляб, даден в последния момент от майка му. А когато хлябът свършва, тогава започват истинските мъки на острова.
“Не го викат. Но такова е положението и на останалите. Като че ли са събрани, за да бъдат изолирани, преди да получат наказание. Какво наказание, та те още не са съдени… Нема и храна. Борис чупи по малко от леба и гълта. Стиска леба и мисли за майка си. Помни ръцете й, как му го подадоха, като че ли са се отпечатали върху кората. Двама-трима от по-мършавите гледат леба с кротки, но умолителни очи,
които сякаш капят. Отчупва, раздава им. Не му се свиди. Той знае, че и майка му не би имала против. Тя искаше да му подсигури насъщния, да не стои гладен, а и тези хора с него, и те майка имат… И техните майки ги мислят и не всека от тех е имала възможност да им даде нещо за из път.”
Особено потресаващо в романа е житиеописанието на Боян Кръстев, който преди репресиите у нас е престоял цели 10 години в съветския ГУЛАГ само защото е учил във Виена, когато Червената армия превзема града. Завърнал се след нечовешки изпитания, той се надява да намери прехрана в родината си. Вместо това от ДС започва тормоз насила да го вербуват за сътрудник.
Най-напред го водят в Първи участък до гарата, но когато виждат, че той не се огъва, милиционерите го предават на "синьокапците" от ДС. Там с него се заема цял генерал:
"- Ти с нас ли си, бре?!
- Не - отвръща кратко и без колебание.
Генералът не сдържа гнева си и замахва широко с опакото на ръката през лицето на друговереца, като да разчисти боклук от полезрението си. Боян отдавна не е получавал ни юмручен удар, ни плесница, олюлява се, но запазва равновесие пред силата на тази титанична политическа омраза.
- Водете го в килията! Ти знаеш ли кой съм аз, бе? Лично ще ти разпиша заповедта!
Ти жена и дете
нема да видиш!
Ти ще съжаляваш и ще се молиш, но тогава вече ще е късно за тебе. Водете го! - розовеещото му лице се насища с кръв, която току да излезе от червените нишки."
Авторът има и още едно силно предимство - не е обременен от страховете на миналото, от цензурата и автоцензурата, характерни за соца.
А след появата на бял свят на тази книга явно вече не трябва да приемаме наготово клишето, че лагерите са "бяло петно в паметта на младите поколения".
