l Руса коса, перфектен маникюр, елегантно облекло и цигара - запазената марка на българската Мерилин Монро

l Винаги помагала на хора в нужда - приютявала чужденци в дома си, превозвала пострадали от катастрофи

l Приема тежко развода с първия си съпруг Иван Кондов, а след като я пенсионират, получава инсулт

На 84-годишна възраст българската Мерилин Монро Росица Данаилова напусна този свят. Последните думи на сестрата на всенародния любимец Стефан Данаилов били: "Не ми се умира, живее ми се. Страх ме е да си отида".

Актрисата почина на 23 септември, а за последните й мигове разказва пред "168 часа" нейната дъщеря Росица Обрешкова.

"Наистина много живот имаше у нея и много емоция - споделя тя. - Каза, че не й се умира. За жалост майка ми почина в тишина. Доста

дълга и мъчителна беше смъртта й

Сполетяха ни много нещастия, една от които е кончината на сина й. Явно има неща, които те правят по-силен, но и такива, които те убиват. Това е истината."

По думите й майка й била много щедра, широко скроена, весела, а на моменти дори и тъжна.

С изваяна фигура, дълга руса коса и изящни черти, Росица Данаилова беше една от най-красивите актриси в българския театър и кино. За широката публика обаче тя е по-малко популярна от брат си.

"Винаги държеше да е много красива, елегантна, сресана - разказва Обрешкова. - Много ми се дразнеше, че аз някак си не поддържах нейния стил. Слава богу, внучка й виждам, че го прави точно като нея. Никога обаче не се е държала като някаква примадона или звезда. Но запазената й марка бяха елегантното обличане и осанката. Русата коса, хубавият маникюр и цигарата."

Българската Мерилин Монро успявала да носи публичността на гърба си с лекота може би защото имала една особена дарба.

"Непрестанно се опитваше да помага и да е в помощ на хората - спомня си дъщерята. - Вероятно това я запази. Иначе си беше малко лудичка, много експанзивна и пламенна жена. Рядко срещан човек беше тя. Непримирима. Успяваше да помогне на хората по странен начин, без да се натрапва. Слушала съм от приятели, че постоянно е правила някакви жестове съвсем спонтанно, без суета и пудрене. Идваше й отвътре."

Приятелите описват Росица Данаилова като много красив човек - не само отвън, но и отвътре.

"Аз не помня конкретика,

помня усмивка,

добро отношение и желание да контактуваш с този човек - споделя пред "168 часа" директорът на Народния театър Мариус Донкин. - Росица ни караше да се чувстваме п себе си. Първият ми контакт с нея беше през 1977 г., когато започнах да работя в Народния театър. Тогава правехме репетиции за представлението "Крал Лир" на Шекспир. Тя имаше роля в същата постановка. Роси беше човекът, който помогна на мен и останалите нови актьори да се интегрираме. Беше особен мост на нещо по-спокойно. Предразполагаше ни. Това, което тя направи като протегна ръка към нас, беше изключително. Спомням си, че на 23 декември, деня, в който събирам всички възрастни колеги и им предоставям сцената, тя започва спонтанно да разказва за Апостол Карамитев. Спомняше си, че между тях не е имало усещане за разлика. Те са били с изключително чувство за взаимност. Бяха големи творци, защото бяха големи хора."

По думите му Росица Данаилова доскоро посещавала Народния театър.

"Идваше често, въпреки че беше доста слаба и беше преживяла няколко болести - разказва Донкин. - Виждах я, че все повече и повече отслабва, докато стигна момента, в който спря да идва. Сега отиде другаде. Не може на човек да не му затрепери гласът, когато знае, че говори за човек, който си е отишъл. Една от основните мисли на човешкия живот е да оставиш след себе си добро. А тя го направи."

Безспорно добрините на Росица Данаилова са безбройни - от превозвани пострадали в катастрофа до приютяване на чужденци в дома й.

"Беше лятото на 1971 г. - разказва пред "168 часа" Иван Петров. - С родителите си бяхме на почивка на нашето Черноморие и търсехме хубав плаж. Колата ни обаче се развали между Созопол и Черноморец. До нас спря съветски автомобил. Слезе една руса красавица и предложи да ни помогне. Аз се тръшках и плачех, защото исках да се возя на предната седалка, но това беше забранено. Въпреки това Росица Данаилова ме сложи до нея, а родителите ми се качиха отзад. Откара ни до т.нар. Райски залив. Там бяхме само ние четиримата. Тя остави ключовете от колата при нас, съблече се по бански и влезе доста надълбоко.

Приличаше на морска нимфа."

Красавица, със страхотно обаяние - така я описват и всичките й приятели и колеги.

"Росица беше впечатляваща жена, една чудесна дама - споделя пред "168 часа" Виолета Гиндева, колежка на актрисата. - Освен това носеше у себе си една специфична българска доброта. Разбира се, говоря за нейните човешки качества. Иначе на сцената имаше интересни и запомнящи се превъплъщения. Знаете, че тя беше съпруга на Иван Кондов и с него имаха доста интересни спектакли във Военния театър. Тя беше един чудесен колега. Отнасяше се с много обич и топлота към всички.

Видях я за последно тази година на сбирка на колеги. Разказваше различни задкулисни спомени и това се превърна в среща за душата. Смятам, че ще ни липсва много на всички.

Нека бъде светла паметта й."

Росица Данаилова има над 200 роли най-вече на театралната сцена. Участвала е и във филмите "Реквием за една мръсница" и "Иван Кондарев".

"Гледала съм Росица Данаилова само на сцената на Народния театър - споделя пред "168 часа Светлана Панчева. - По-важните й роли или по-точно ролите, които тя направи с пълнота на актьорската истинност и задълбочена аналитичност на характера, според мен са Елена в "Еснафи" от М. Горки, Фима в "Децата на слънцето" от Горки, Аглая в "Сребърна сватба" от Ал. Мишарин. В тези спектакли тя наистина постигна една особена проникновеност в психологията на образа и едновременно с това ясен и запомнящ се външен рисунък. И трите героини, всяка по свой начин, бяха драматични, но Росица Данаилова ги изпълняваше с един особен финес и деликатност, без да стига до крайности в драматизма. Особено интересна и запомняща се беше нейната роля като Елена Катич в "Сборен пункт" от Душан Ковачевич, защото тя я изигра с ярък комизъм. И всъщност така прибави един нова боя в актьорската си палитра."

Винаги преди представление Росица Данаилова се затваряла вкъщи, за да "попие тишината".

"Самотата ме концентрира

- казваше актрисата. - И изпълнявам всички упражнения за техника на говора. Изговарям си няколко пъти текста бързо, без да мисля. Така ме научи Славка Славова - както цигуларят раздвижва пръсти по струните."

Всъщност Росица е 3-годишна, когато за първи път се качва на читалищната сцена в Банско по време на тържество и рецитира "Бръм-бръм, аз пчеличка съм". Аплодисментите така омагьосват момиченцето, че рецитаторските й изяви зачестяват, а мечтата й да стане актриса се ражда съвсем естествено.

Тя започва да следва във ВИТИЗ актьорско майсторство. След дипломирането е разпределена в Димитровград, а после се прехвърля във Военния театър в София.

Съдбоносен обрат в живота й бележи постановката "Хамлет" - Росица се влюбва в Иван Кондов, който пресъздава главния герой. Заради него заминава в Бургас и попада в най-славния и бунтарски период на театър "Адриана Будевска".

Българската Мерилин Монро се прекланя пред таланта на Иван Кондов, който не блести с красива външност. Нарича го "моя голям учител в театралното изкуство". Любовта й е дръзка, скандална и забранена, защото актьорът е женен. А обществото по онова време е прекалено консервативно, за да приеме такава фриволна връзка. Още повече че баща й Ламби Данаилов е част от висшата партийна номенклатура. Намесата е своевременна - Росица е изпратена в Толбухинския театър.

Разбирайки това, Кондов, без да се замисля, яхва мотора си и я придружава на гастролите й с трупата. След 3-годишни изпитания

двамата най-после се женят

на 29 април 1960 г. Актьорското семейство вече е в София, а първородният син Ламби е на път. Следват 12 години партньорство на сцената и в живота.

Театралните режисьори сякаш с барометър следят семейния климат и пресъздават в постановки сложните взаимоотношения на съпрузите, провокирани от болезнената ревност и трудния характер на Кондов.

Това обаче води до бурен развод.

В живота на Росица деликатно навлиза кинодокументалистът Константин Обрешков - с 10 години по-млад от нея, висок, красив, ерудиран, уравновесен. Двамата се женят през 1972 г. и още същата година се ражда дъщеря им Росица. Синът Ламби бързо се привързва към новия си баща.

Константин Обрешков умира от рак през 1981-ва, когато дъщеря им е само на 9 години.

Росица Данаилова трудно преживява случилото се и това се отразява и на кариерата й.

Пенсионират я на 55-годишна възраст и това е още един удар върху нея, получава инсулт, от който дълго се възстановява.

Тя възкръсва като актриса през 2001 г. на сцената на Родопския драматичен театър в постановка, режисирана от дъщеря й Росица Обрешкова.

След мъчителната професионална суша Росица Данаилова е истински щастлива, когато чрез кастинг получава роля в тв сериала "Хотел "България". Снимачната площадка обаче трябва да я срещне с първия й съпруг, но Иван Кондов умира дни преди това.

"Щяхме да играем заедно 33 години след раздялата ни. И в най-хубавите сънища не съм го сънувала", казва тогава тя.

Актрисата, съхранила своята красота и осанка дори в достолепната си възраст, тегли чертата на житейската равносметка:

"Работих това, за което съм мечтала

Станах майка. Бях щастлива и обичана. Успях да преодолея без гняв и злоба предателства, несгоди, тегоби, раздели и нещастия. Преглътнах пожара, който изгори къщата ми. Какво пропуснах? Нищо, което си е струвало. Всички преживени изпитания са ми изпратени от Господ и е трябвало да ме научат на смирение, на деликатност, на прошка. А да умееш да прощаваш, е голям дар божи!".

Четете още:

Стефан Данаилов плътно до сестра си в последния й път

Сестрата на Стефан Данаилов : Моля се за Ламбо, кой ли не го предаде