Преди 10-ина години в Маями празнуваха неминуемата му смърт от рак

“Скоро ще навърша 90 години. Никога не ми е хрумвало, че ще стигна такава възраст, никога не съм полагал усилия за това. Просто е каприз на случайността. Скоро ще бъда като всички останали. На всички ни идва редът...”

С тези думи Фидел Кастро, който днес навършва 90 г., разплака аудиторията си на 19 април тази година във финала на речта си, наречен от световните медии “сбогуване”.

Кастро се появи пред конгреса на ККП навръх 55-годишнината от ръководената лично от него военна операция срещу организираното от ЦРУ наемническо нападение в Залива на прасетата през 1961 г. Той обаче не говори за сражения, а за най-голямата грижа на света днес - опазването на природата, на мира и на човешкия живот.

Когато броени дни след този конгрес пристигнах в Куба, всички говореха за изказването на Фидел и за доклада на Раул. Радваха се, че Раул е бил остро критичен към бюрокрацията и бавния ход на икономическите промени. А за Фидел въздишаха: “Човек история, но, уви, животът не е безкраен... Обаче дочака и американците да признаят, че са сгрешили с нас. Пак е победител!”

Наистина, малко преди конгреса Куба посрещна на историческо посещение президента на САЩ Барак Обама. И въпреки че ембаргото още не е вдигнато, в първите 4 месеца на тази година островът е посетен от 93% повече американски туристи, отколкото същия период миналата година.

Какво ли си мисли побелелият Фидел,

когато вижда американски

круизен лайнер да акостира

в пристанището на Хавана? Дали си спомня за онези 638 опита на ЦРУ да го убие? Чувства ли се победител? 

Едва ли някой може да преброи точно 90 ли са победите в 90-годишния му живот, както оповестява често използваната покрай юбилея му метафора. Но навремето в свое есе приятелят му Габриел Гарсия Маркес казва: “Едно е сигурно: където и да е, както и да е и с когото и да е, Фидел Кастро е там, за да победи.”

Факт е, че той победи и болестта, която го събори и го принуди да се оттегли от активната политика през 2006 г. По онова време мнозина от противниците му - най-вече сред кубинската емиграция в Маями, предварително празнуваха неговата “неминуема” според тях смърт от “нелечим рак”. Пускаха дори колажи, представяни за “документални снимки”, на които “мъртвият” Кастро лежеше в ковчег.

Какви магии направи

кубинската медицина,

всепризната в света с постиженията си, и до днес не е ясно, но Фидел надви болестта. Започна да се среща и да се снима с гостуващи световни лидери, да пише статии, да разказва революционни спомени и т.н. 

Може да го е наследил от суровия галисийски характер на баща си Анхел Кастро, земевладелец в Биран, или от целеустремеността на майка си Лина Рус, трийсетина години по-млада от бащата прислужничка, която успява да убеди деспотичния си мъж, че седемте им деца трябва да получат добро образование.

Фидел Алехандро е третият поред сред братята и сестрите си, след него е Раул Модесто, 5 г. по-малък, верен следовник на баткото във всичко. Вторите им имена са многозначителни. Алехандро идва от Александър Македонски - Победителя, любимият герой на Фидел. А Модесто е “скромен”... След като

завършва

йезуитски колеж

в Сантяго де Куба, Фидел през 1945 г. започва да учи право в Хаванския университет. Там политиката става негова стихия. Фидел е сред организаторите на бурни протести, избухнали заради пияни американски войници, уринирали по паметника на Хосе Марти.

Редом с бунта върви и любовта - със студентката по философия Мирта Диас-Баларт, дъщеря на една от най-заможните фамилии в Куба. Брат ѝ Мигел е бил съученик на Фидел и не може да го понася още от колежа. Въпреки това Мирта и Фидел се женят. През 1949 г. се ражда синът им Фиделито, който завършва ядрена физика в СССР и оглавява кубинската агенция по атомна енергия.

Дипломиралият се през 1950-а млад татко и адвокат мечтае да брани бедните и да направи света справедлив. Членува в Ортодоксалната партия и се надява тя да спечели президентските избори през 1952 г. Но те са изпреварени от преврата на полк. Фулхенсио Батиста. Фидел завежда дело срещу Батиста за нарушаване на конституцията, но съдът не му дава ход. И младият юрист решава, че насилието може да се пребори само с насилие.

Събира 134 млади съмишленици, сред които е и брат му Раул, и на 26 юли 1953 г. атакуват казармата “Монкада” в Сантяго с цел да вдигнат бунт в града и да продължат като партизани в близката планина Сиера Маестра. Разгромяват ги. Над 70 души от пленените бунтовници са избити след изтезания. Фидел, Раул и още част от организаторите са изправени пред съда.

Фидел се защитава сам, а пледоарията му, известна с финалните си думи “Историята ще ме оправдае”, се превръща в революционен манифест. Осъдените са изпратени в затвора на остров Пинос, а две години по-късно Батиста ги амнистира.

Докато е в затвора, Фидел пише писма на жена си Мирта, но и на хаванската красавица Нати Ревуелта, съратничка от нелегалната борба, с която са и в любовна връзка. Мигел Диас-Баларт, братът на Мирта, станал вътрешен зам.-министър, нарочно разменя писмата до двете - и Мирта къса с Фидел.

След затвора той отива при Нати и 9 месеца по-късно тя ражда дъщеря им Алина. Кастро вече е в Мексико, където отново събира бойци за сваляне на Батиста. След години Алина ще се обяви за дисидентка, ще замине в чужбина и ще раздава интервюта срещу баща си.

За любовните похождения на Фидел се носят легенди, въпреки че той самият никога не говори за това. Пикантна е историята с 20-годишната Марита Лоренц, дъщеря на капитана на немски кораб, акостирал в Хавана след революцията. Между нея и Фидел пламва буйна страст, а ЦРУ я вербува, за да го отрови. Той разбира,

дава ѝ пистолета си, за да го застреля,

а тя се хвърля в обятията му...

Мълвата ще свързва Кастро с още много чужденки - главно журналистки и актриси, включително с нашата много обичана на Острова на свободата Йорданка Христова. Но безспорната любов на живота му е Селия Санчес – съратничка от партизанската война. Двамата никога не се обвързват официално. До смъртта си от рак през 1980 г. Селия остава само негова лична секретарка.

Чак след като тя си отива, Фидел оформя в брак отношенията си с русата Далия Сото дел Вайе, с която поддържа връзка още от 1960 г. и която междувременно му е родила петима синове с имена, започващи все с А - Алексис, Алекс, Алехандро, Антонио, Анхел. 

Най-магнетичната черта на Фидел и за жените, и за следовниците му е страстта, с която той се отдава на начинанията си. Без нея едва ли би успял и в революцията.

След като подготвя отряда си в Мексико, на 2 декември 1956 г. акостира на кубинския бряг с 81 бойци на яхтата “Гранма” - и започва партизанската епопея, довела до победата на Кубинската революция на 1 януари 1959 г.

Първата страна, в която Фидел отива след революцията за подкрепа, е САЩ. Остава там от 15 до 27 април 1959 г. Но президентът Дуайт Айзенхауер предпочита да отиде на голф и оставя вицето си Ричард Никсън да го приеме.

Фидел се връща в Хавана и започва да изпълнява обещаното на народа - национализации на американска собственост, аграрна реформа, настаняване на бедняци в конфискувани богаташки имоти, ограмотяване на населението. 979 компании от САЩ губят в Куба 2 млн. хектара обработваема земя, поне 1 млрд. долара преки инвестиции, 39 фабрики. От октомври 1959-а ЦРУ вече действа за сваляне на новата кубинска власт и за физическо ликвидиране на Кастро.

СССР се включва, за да придърпа Куба в своя лагер. От 1960 г. тръгва бартерът съветски петрол срещу кубинска захар. След като

отблъсква

нахлуването в Залива

на прасетата

на 1500 организирани от ЦРУ наемници през 1961 г., Кастро обявява Кубинската революция за социалистическа.

На 7 януари 1962 г. САЩ налагат търговско, икономическо и финансово ембарго срещу Куба, което е в сила и до днес. А през октомври 1962-а се разиграва Карибската криза заради разположените на острова съветски ядрени ракети. Лидерите на САЩ и СССР Джон Кенеди и Никита Хрушчов свалят напрежението, като се договарят ракетите да се махнат в замяна на изтеглянето на американски ракети от Турция. Кастро е възмутен, че това става зад гърба му и без да се изискат гаранции за Куба.

Той вече не се изненадва, когато с разпадането на соцлагера Москва зарязва Хавана и я оставя да се оправя сама. Оцеляването на Куба в началото на 90-те е цял подвиг. Страната се отваря за чужди инвестиции, активизира връзките си с Латинска Америка, Канада, ЕС.

А след идването на власт в Каракас през 1999 г. на личния приятел на Фидел Уго Чавес тръгва бартер на венецуелски петрол срещу кубински учители и лекари. Идва и “лявата вълна” в Латинска Америка. В Аржентина, Бразилия, Боливия, Еквадор, Уругвай, Парагвай, Никарагуа президенти стават левичари от поколението на “децата на Фидел” - политици, възхищавали се на младини от революцията му. 

Когато през 2006 г. Кастро се разболява и се оттегля от властта, която е поета от брат му Раул, той е в победния си апогей - видял е реализирана мечтата си за променена Куба и променена Латинска Америка.

Сега, 10 години по-късно, когато Чавес вече го няма, а в някои латиноамерикански страни има откат надясно, Фидел все пак може да си запише още една важна победа - признанието на САЩ, изречено от Барак Обама на 17 декември 2014 г., че са сгрешили с конфронтацията си с Куба и че ще водят диалог с нея на базата на взаимното уважение. Без Фидел историята щеше да е друга.