За повечето момичета службата била проклятие, за някои - благословия

“- Цаниш ли се, моме? - беше обикновеният въпрос, зададен от господаря на момичето.

- Цаним се, цаним се, ако имате вестовой...”

Това са най-чуваните реплики, разменяни по време на така наречения слугински пазар, който се случва два пъти в годината на несъществуващия вече площад "Трапезица" в София. Предлагащи услуги и търсещи такива се събират веднъж на Гергьовден и втори път на Димитровден, като на първия пазар става "цаненето" - валидно до другия. Тогава домашните помощници са наричани слуги и слугини, а работодателите им - господари и господарки.

"Бащи от близките села довеждаха още невръстни момичета - да ги "цанят" - пише Райна Костенцева в книгата "Моят роден град София". - Някои семейства, предимно еврейски, с много деца, за по-евтино цанеха момиченца, по-малки от собствените им деца. Наемаха ги за по няколко лева на месец, като им даваха освен това обувки и престилки, закупени обикновено от Битпазар. След напускане на работата закупените неща се взимаха обратно, за да се ползват от тях следващите слугинчета. В селата имаше многолюдни семейства, които се прехранваха с голям труд, ето защо бащата завеждаше едно или две от децата си в града и ги оставяше при тези условия на господарите, за да се облекчи издръжката на семейството. Но селяните главяваха момиченцата си и за да се научат на домакинска работа и да получат по-добро възпитание. По-големите моми идваха на слугинския пазар сами, сами се пазаряха и постъпваха на работа."

Най-често на пазара слугини се търсят от офицери, женени за разглезени богаташки или парвенюшки щерки. Момичетата пък винаги се интересували дали има вестовой - иначе казано, войник, придаден към дома на офицера, за да помага в "служебната" работа на командира си.

"Тези войници често живееха в домовете на офицерите и най-често се залюбваха със слугините в същите домове. - обяснява Костенцева. - Вестовоите бяха всъщност пълноценни слуги, а понякога и прикрити или уж прикрити любовници на офицершите. Те не само забавляваха децата, но и перяха пелените им, ходеха на пазар, миеха дъсчените подове в жилищата и изпълняваха всеки каприз на офицершата."

Ако в дома има вестовой, момичетата знаят, че имат шанс за по-добър живот. Обикновено между прислужницата и войника възниква приятелство, което понякога дори се превръща в брак.

"Нерядко господарите ставаха и кумове. Когато се случеха добри господари, те даваха разни дарове на дългогодишните си помощнички, дори понякога обзавеждаха и домакинството на бъдещата съпруга, от която са били доволни и са гледали на нея като на член от семейството им."

Но това са изключения. В повечето случаи господарите издевателстват над момичетата с непосилни за възрастта им задачи. Карат ги да работят до среднощ, да стават преди зори, за да приготвят закуската и храната за господаря, който ще си я занесе на работа, ако е търговец или занаятчия. Мъжете работят непрекъснато и нямат дори свободна минута за обяд. Повечето от господарите живеят с мисълта, че са наели робини, а не помощници. По същия начин се отнасят към тях и децата на господарите.

Така на пазара по-големите и опитни момичета не се съгласяват току-така да работят за нищожна заплата, каквато обикновено се предлагала.

"Тяхната цена се повишаваше толкова повече, колкото девойката беше по-хубава, по-снажна, по-представителна. По-висока цена даваха за тях и господарите, които си правеха и други сметки... А такива господари в София не липсваха, особено сред богатите семейства. Често пъти и майките от такива семейства (и особено на богатите търговци) проявяваха своите "майчински" грижи към синовете си, като избираха подходящи слугини, за да не ходят тези мамини синчета по шантаните, където имаше опасност да ги сполети и някоя болест.

Най-търсените и скъпоплатени домашни помощнички в столицата бяха момите от село Вакарел, или както ги наричаха - вакарелките. Опитни, работливи, напети, стройни, с кокетно завързана на косата копринена шамия с кенета, с везани пазви с два и три реда гердани или пендари на шия, избелени, леко начервени по бузите и винаги с дяволита усмивка в очите - за тях софийските богаташки в надпревара даваха най-високата цена..."