Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

9 спиращи дъха истории от фронта на Карабах Баба Шарма не обича да я снимат с оръжие, но винаги е на своя пост -иска азерите да знаят, че тя няма да напусне дома си.

85-годишната баба Шарма, изпратила всичките си деца и внуци на фронта, пази дома с пушка

Деца учат в бомбоубежища, бомбардират църква, пълна с малчугани

Жена оставя шестмесечно бебе, за да отбранява Армения от азерски танкове

При предишната война войник рискува живота си, за да получат децата подаръци за Рождество

Едва ли за една цивилизация има по-голямо дъно от това деца в XXI век да учат в бомбоубежища. Но точно това е съдбата на малките в Нагорни Карабах от началото на конфликта между Армения и Азербайджан. Такава е и съдбата на родилките, които раждат под тътена на бомби и в мазета. През 20-те години

районът е

отстъпен от Сталин

на Азербайджан, но над 90% от населението му са арменци. По време на войната преди 30 години срещу населението е приложен геноцид, в Сунгаит са ликвидирани жени, деца, мъже. Грешките им са две - те не са имали къде да отидат и не са искали да избягат, а да останат там, където са се родили. Днес Армения не желае да допусне подобен развой и защитава населението на Карабах.

Азербайджан твърди, че има всички права по документи върху спорния район и затова привлече на своя страна Турция, а към тях се присъединиха хиляди наемници от Близкия изток. Според президентите Башар Асад и Путин между 4 и 5 хил. терористи вече обсаждат Карабах и се бият срещу наборната армия на Армения.

Благодарение на това се стигна до

второ дъно

- да бъде бомбардирана старинната църква в Шуши, при това по време на служба, когато вътре има жени и деца.

Само Божие чудо спасява вярващите арменци и за да няма никакво съмнение за висшата намеса, част от свещите продължават до горят дори след оглушителния взрив.

Може би именно този абсурд принуждава

5 смели жени

да застанат до мъжете в армията. Но те не са каквито и да е, едната от тях оставя шестмесечното си бебе на близките си, за да застане на първа линия и да взривява настъпващите азерски танкове. Властите официално благодариха на дамите и обещаха, когато всичко приключи, да ги представят на широката публика. В момента публикуването на снимки на военни е забранено.

Но не и за 85-годишната баба Шарма, която сякаш стана символ на арменците, които отказват да напуснат родната земя. Тя е преживяла 4 войни - Отечествената, тази преди 30 години, Априлската и сегашната. Във всяка една е губила свои близки, портретите им са по стените на скромната й къща. При всеки военен конфликт тя излиза с пушката и сяда пред вратата на къщата си.

На стража

Въпреки всички призиви да се скрие в бомбоубежище, Шарма отказва с думите: "Не мога. Каквото е писано, това ще стане". И допълва: "Само младите да останат живи, аз вече съм изживяла своя живот". Тя има седем деца и много внуци. Днес тя не знае кои от тях са на фронта,

но се моли

всички да се

върнат живи

А дотогава тя ще пази дома им със своята пушка.

Героизъм проявяват и децата на Арцах - арменското име на Карабах. На 4 октомври 14-годишното момче Вахе, чийто баща е на фронта, е принудено да наруши закона. Когато азерските бомби започват да падат над селцето му, той няма време за размисъл. Качва майка си, сестра си и кучетата в колата на баща си и я пали, за да ги изведе на безопасно място. Изминава 240 км. На няколко пъти е спиран от полицаи, които, трогнати от смелостта на малкия, му пожелали безопасно пътуване.

"Синът ми от 28 септември за шест дни бе в Карабах - казва пред "168 часа" арменският учен Аревик Саркисян - племенница на известния в цял свят Парис Геруни, създал един от най-мощните

радиотелескопи

на планетата. - Айк е кандидат на политическите науки, член на управлението на опозиционната републиканска партия в Армения и е в ръководството на младежкото крило. Като основател и директор на школата по политология е много активен опозиционен политик, но от първите дни на конфликта всички партии в страната се договориха, че спират

политическите

борби

по време на военните действия и че всички трябва да помогнат на Карабах. От правителствените структури се обърнаха към партията на сина ми да изпратят хора, които знаят езици." Айк отлага насрочената си отдавна сватба и заедно със свои приятели заминава, за да съпровожда чужди журналисти.

Момчето всеки ден успокоявало майка си, че е в информационния център, но едва по-късно станало ясно, че е обиколил с представители на медиите почти всички горещи точки на фронта.

При поредния ангажимент Айк се качва в колата с френски журналисти. В последния момент вратата на автомобила се отваря и арменски журналист го моли да пътува вместо него.

Айк отстъпва

След масиран обстрел арменският журналист загива, а животът на френските му колеги по чудо е спасен от медиците в болницата.

"Когато се върна, Айк бе много впечатлен от героичното държание на представителите на медиите от цял свят - казва Аревик Саркисян. - Според него те се държали наистина смело и без страх отивали на най-опасните места, за да отразят обективно конфликта." Самата тя като учен също

не стои безучастна

Тя е професор в Политехническия институт и заедно със студентите си програмира и създава системи за управление и антенни системи, включително за безпилотни апарати, които сега се използват на фронта.

"Радари, радиолокатори за разпознаване целите на противника - всичките ми студенти имат научни разработки, които сега са вкарани в употреба - казва тя. - Всички ние изпълняваме своя дълг пред нашия народ. Много мои ученици, инженери плащат квартирите на хора, евакуирани от Карабах. Други ги приеха в домовете си. Един индийски ресторант безплатно им осигурява храна. Всеки на своето място помага с каквото може. Това единение е спасение на цялата арменска нация, а на българите ще кажа, че от цялото си сърце им пожелавам никога с България и с хората на България да не се случва това, което става днес с Карабах, а

вашите деца да

имат мирно небе

над главите си. Готови сме в рамките на изследователски програми да си сътрудничим с България."

"168 часа" се свърза и с Армик Азизян, която все още помни насилственото изселване и геноцида срещу арменците в Сунгаит.

За да облекчи страданието на арменците в Арцах и на тези по граничните райони, които често са атакувани от Азербайджан, тя и съпругът й от 1994 г. ги посещават с различни благотворителни мисии: "Като музиканти отидохме в Шуши и оказахме методическа помощ на учители и ученици в новооткритото музикално училище в Шуши.

Градовете и селата на Карабах, след ожесточената война от 1994 г., започнаха да възстановяват цялата инфраструктура, въпреки войната, която продължава и до днес. Нашата мисия за поддържане на мира бе да

подкрепяме

децата

в училищна възраст и децата с увреждания и по някакъв начин да намалим болката особено на тези деца, загубили родителите си във войната, за да освободят родината си.

С група журналисти и репортери от CNN през 1994 г. отидохме в Нагорни Карабах. Беше зима, много студен декември, преди Коледа. Пътищата бяха задръстени с бомбардирана военна техника, трябваше да изчакаме, докато тракторът я разчисти, за да стигнем до децата. Ние бяхме в автомобил, а пред нас камионът с подаръците. Пътят беше в дълбоки ями и закъсахме с колата, спешно се наложи да доливаме вода в радиатора.

Излязохме

от колата

и за щастие чухме ромона на поток, който бе близо, но заради мъглата нищо не се виждаше. В крайна сметка се справихме и потеглихме. Наложи се да нощуваме в къща на границата. Домакините ни предупредиха да не включваме осветлението, защото домът им е под прицела на врага. На сутринта имахме среща с децата в сградата на училището. Обяснихме им, че сме им донесли подаръци, събрани от децата на Америка и Великобритания. Кутии, увити в красива хартия, в които имаше шалове, шапки, книги, играчки и много други, но най-важното бе, че към всеки подарък имаше писмо от детето, което го изпращаше. Това не бе просто писмо, а Божествена любов към непознат приятел. Децата изслушаха внимателно всичко, след което започнахме да ги викаме по име, за да си получат подаръците. Трябваше да прочета няколко пъти името на

момичето Ануш,

което не беше там. Хората ни казаха, че снощи тя излязла от дома си и не се е върнала. Оказа се, че е изчезнала точно там, където ние бяхме принудени да спрем заради прегряването на колата. Дори не подозирахме, че врагът е на две крачки от нас. Момичето така и не се върнало."Армик Азизян си спомня още един

случай, който никога няма да забрави

В село Храморт тя почукала на вратата на някаква къща и й отворила жена.

"Зад нея застана момче от пети клас - Славик бе с пушка в ръцете - спомня си тя. - На нашия въпрос дали ходи на училище, той отговори, че сега не е моментът за това." "Трябва да се бием... ако победим врага, тогава ще отида на училище", били думите на детето.

През 1996 г. Армик Азизян била в село Барекамаван Тауш, отново за да раздават подаръци на децата. На няколко километра оттам я спрели арменски войници и я предупредили, че в селото се стреля. Армик и колегите й обаче упорствали, че идва Рождество и децата ще чакат подаръците си. Тогава един войник се пресегнал за оръжието си и седнал в колата им, помолил ги да изгасят фаровете и

казал, че ще ги охранява до селото

"След което тръгна пеш да се прибира. Когато му предложихме да го закараме, той махна с ръка с думите: "Аз съм свикнал". Представяте ли си, той рискува живота си, за да могат тези изстрадали дечица да получат подаръци", казва трогната Азизян.

"168 часа" опита да открие и азерски семейства, за да разкажат своите истории, но комуникациите са почти невъзможни заради войната. Въпреки това арменци споделиха, че азери са крили арменци в домовете си по време на геноцида в Сунгаит.