Как луксът по терените на САЩ, Канада и Мексико се кове в мизерията на пакистанския град Сиалкот

Aмериканците са на път да се изложат пред целия свят с ненаситното си желание да изстискат като зрели лимони феновете по време на световното. Всички цени се удариха в тавана и стреснаха дори най-платежоспособните гости от Стария континент.

Домакините опитват да замажат скандала с обещанието, че ще предложат зрелище, което няма аналог във футболната история. С наближаването на мондиала обаче все повече организации за защита на човешките права алармират, че

целият този лукс ще бъде платен с потта и кръвта на огромна армия от бедняци, които се трудят за жълти стотинки.

Големият скандал е свързан с топката на световното. Коженото бижу Trionda, с което ще се играят мачовете в САЩ, Мексико и Канада, съвсем по американски удари рекордната цена от 150 евро. В същото време на 12 000 километра от Ню Йорк в тенекиената си барака възрастна жена ушива една такава топка за около 3 часа и получава за нея 75 цента.

В края на деня тя ще предложи своята готова продукция на мъжете с камиончето и ако те открият някакви дефекти, ще ѝ върнат част от приготвените изделия. Дори и да е перфектна с иглата и дебелия конец, тя ще изкара толкова, колкото да купи ориз за себе си и многолюдното си семейство. А напускайки нейния дом, чисто новите топки ще пропътуват огромни разстояния, за да се продадат някъде на другия край на света за сума, с която създателката ѝ би могла да оцелее цяла година.

Горе-долу такава история разказват активистите от неправителствени организации, които са си направили труда да видят с очите си случващото се в пакистанския град Сиалкот. Там се произвеждат две трети от футболните топки в света, включително и официалните модели, с които се играе на големите първенства. Част от въпросните изделия се изработват в супермодерните заводи на гигантите за спортна екипировка, но повечето се създават в порутени фабрики или в частните домове на пакистанци, които едва свързват двата края. Според различни изчисления над 60 000 мъже и жени са впрегнати в производството на "кожените кълба", както обичаха да ги наричат футболните ни коментатори навремето.

До не чак толкова отдавна на поточната линия се трудят и деца,

но след появата на няколко сериозни международни разследвания и надигналото се обществено недоволство големите фирми спират порочната практика. Проблемът със заплащането остава и до днес. Средната месечна заплата на работник е 10 000 рупии (около 30 евро), докато за месечната издръжка на един човек в тази част на Пакистан са необходими двойно повече пари.

В същото време се набива на очи фактът, че официалната топка на световното се продава на цени от 130 - 145 евро, което означава, че при човека, участвал в нейното създаване, отива по-малко от 0,5% от крайната ѝ цена.

От фирмата производител реагираха мигновено на обвиненията, оправдавайки се, че в тази цена са включени огромните разходи за маркетинг, логистика, данъци и спонсорски договори към FIFA. Ръководството на компанията твърди още, че се съобразява с местните закони за минимална работна заплата и осигурява на своите работници допълнителни екстри като безплатен транспорт, храна и безлихвени заеми.

Никой обаче не следи какво се случва в гетото на Сиалкот, където хиляди жени от сутрин до вечер неуморно пришиват едно към другото различните части на топката, която след това ще се продаде за фантастична сума. Интересното е, че

порутените бараки, в които се шие неуморно, са опрени гръб в гръб с модерните

климатизирани заводи, които захранват фирмените магазини на гигантите за спортна екипировка. Навсякъде по улиците мирише на обработена гума и лепило. Работниците седят на ниски столчета или направо на земята и в пълно мълчание съшиват едно към друго петоъгълни и шестоъгълни парчета кожа.

Въпреки навлизането на модерните технологии най-добрите топки все още се шият на ръка. Създателите им са изчислили, че за създаването на една топка са нужни точно 690 бода. Всеки един от тях изисква усилие, тъй като се работи с дебели игли и груби восъчни конци. Никой не си и помисля да се оплаква или да протестира.

Всички работят в пълно мълчание, тъй като не са успели да договорят твърда заплата и заплащането им зависи от изработените бройки. Никой не си и помисля да се оплаче на правозащитни организации, защото работата макар и ниско платена е жизненоважна за оцеляването им.