Днешният 8-часов работен ден не е „естествено състояние" на природата. Той е изтръгнат със зъби и нокти от една реалност, в която 14-часовият труд на 7-годишни деца е бил нормален бизнес модел. Преди повече от век, светът беше разтърсен от един прост лозунг, 8 ч. работа, 8 ч. почивка, 8 ч. за себе си" Това не беше просто искане за график. Това беше философска революция. Това беше заявяване, че човекът не е придатък към машината. Че ти не си „ресурс", а същество с право на залез, право на книга, право да гледаш децата си как растат, без да си заспал от изтощение.

Когато днес оставате „доброволно" до 20:00 ч. в офиса или вдигате телефона на шефа си в неделя, вие не просто сте „лоялни". Вие извършвате тиха контрареволюция. Вие връщате времето назад към епохата, в която човекът е бил собственост. Всяка минута над тези 8 ч., за която не сте получили нито заплащане, нито признание, е парче от душата ви.

Гледаме на платения отпуск, на болничните и на почивните дни като на софтуер, който идва преинсталиран с договора ни. Но истината е, че този „софтуер" е писан с кръв. Буквално.

Зад всеки ред в Кодекса на труда стоят стачките в Чикаго, барикадите в Париж и стотиците хиляди българи, които през годините са излизали по площадите, рискувайки да останат без хляб, за да не бъдат третирани като добитък. Днес сме се превърнали в консуматори на права, които вече не разбираме. Приемаме ги за гарантирани, както приемаме въздуха. Модерният свят ни продаде една лъжа, че сме „индивидуални предприемачи на собствения си живот". Че ако сме достатъчно „гъвкави" и „адаптивни", ще успеем сами. Това е най-старият трик - раздели и владей.

Синдикализмът не е архивна дума от времето на дядовците ни. Той е единственият ни останал механизъм да кажем - „Моят живот има цена, която не се измерва само в минимална работна заплата". Ако утре изчезнете, на работното ви място ще пуснат обява за седмица. Но вкъщи мястото ви ще остане празно завинаги. Синдикалната борба не е за проценти и графики. Тя е борба за това да се прибереш вкъщи достатъчно рано, за да прегърнеш тези, които обичаш, и да имаш достатъчно достойнство, за да ги погледнеш в очите. Нека спрем да наричаме правата си „придобивки". Те не са подарък. Те са нашето право на човечност. И ако не ги пазим днес, децата ни ще трябва да ги купуват обратно с живота си утре.

Солидарността не е просто дума. Тя е нашата защита срещу чистия капитализъм. Преговаряй смело, втори живот няма!

От Фейсбук.