Кирил Фитовски и Стефан Михайляну издават тайни на Върховния македонски комитет на османския агент в Букурещ. Наказват ги със смърт

На 1 февруари 1900 година късно вечерта комисарят на 41-и полицейски участък в Букурещ е уведомен, че на улица “Чауш Раду” от страната на номер 2, собственост на Адолф Соломон, на тротоара лежи тежко ранен и в безсъзнание човек. Огледът показва, че той вече е починал, а до него се намира и една брадва. В пощенска карта, открита в дрехите, е указан адрес: Данчов, ул. “Кантемир” 70, за Фитовски. Това ясно посочва, че жертвата е българин.

Полицията прави разследване и се оказва, че Данчов е съдържателят на заведение. При разпита обаче той казва, че не познавал убития, защото било практика в заведението му да идват българи от Македония, които давали адреса му и после идвали да си прибират писмата. Насочва ги към бозаджийницата отсреща при Григор Бойчев, който добре познавал тоя Кирил Фитовски. Собственикът свидетелства, че вечерта освен с него той бил и с Александър Трифонов, когото полицията арестува. Той пък си признава, че отвел Фитовски до мястото, където е убит, но

нямал смелостта да извърши подобно нещо

и това било дело на някой си Бончо Илиев, който пък живеел в дома на Христо Карамбулов.

Димитров и Бойчо Илиев са отведени на местопрестъплението. Единствен Илиев гледа жертвата безучастно и не изразява никакво съжаление за убития. По-късно признава, че не си спомня дали два, или три пъти го е ударил с брадвата.

Запитан за мотивите за убийството, Трифонов казва, че той е председател на революционен комитет, създаден наскоро в Букурещ, (основан е в края на ноември 1899 г. - б. а.) чието ръководство било в София с името Върховен революционен македонски комитет. Той изпратил трима души от София, единият от които Бончо Илиев, другият Никола Митев, отседнал в хотел “Дачия”, и Митьо Стойчев - в хотел “Македония”, със задачата да убият Фитовски.

Той пък е 36-годишен, роден в Свищов, но живеещ в Русе и издател на няколко вестника в България. Два месеца преди убийството му се среща с ръководителя на Върховния македонски комитет Борис Сарафов, който му дава 700 лева, за да закупи пушки от Русе, които да се доставят за организацията в Букурещ. Фитовски заминава за Букурещ и вместо да урежда пушките, отива при турския посланик и издава всичко. Научили за това, “върховистите” решават да го накажат. Как? Със смърт.

В хода на следствието обаче се изяснява, че наскоро избраният за ръководител на Върховния македонски комитет Борис Сарафов е изпратил две писма до комитета в Букурещ. В едното нарежда

Ангел Попарсов да организира покушението срещу Фитовски,

а в другото пише да се подготви убийството на румънския крал Карол.

Още от първите разследвания се установява, че подбудителите на това убийство са членовете на Върховния македонски комитет в София, както ги споменава Трифонов: Борис Сарафов, ръководител, Д. Давидов, подпредседател, Владимир Ковачев – секретар, и Георги Петров – касиер. Целта на тоя комитет, казва той, била чрез революция да се постигне една автономия на Македония и присъединяването ѝ към Княжество България.

Отговорът на румънците по повод на това убийство е завземането на Магарешкия остров край Свищов. Това веднага налива масло в огъня на опозицията срещу правителството на Тодор Иванчов и тя заключава, че едно правителство, което “доброволно е отстъпило една педя от земята си, то не е в състояние да запази достойнството и неприкосновеността на държавата”. Истината е доста по-прозаична. Островът е по-близо до румънския бряг, румънците струпват няколко вагона камъни, наносите на течението постепенно ги изравняват с брега и той става част от Румъния и по суша.

На 22 юли Стефан Михайляну излиза от дома си със съпругата и детето си и с още един негов приятел на разходка. От прикритието си в близкия ъгъл изскача Стоян Димитров и с изстрел от револвер го убива. Михайляну е роден в Охрид, но от 1880 година живее в Букурещ, решил е да се посвети на просвещението на своя народ и е станал учител, а по-късно и директор на гимназия. След убийството на Фитовски създава вестник “Пенинсула Балканика” (Балкански полуостров). В него той описва терористичната дейност на Върховния македонски комитет и какви суми се отделят за нея. Това пък разярява ръководителите в София и те му издават смъртната присъда. Изпращат родения в Скопие Стоян Димитров. Той пък не познава Михайляну, но му го посочват в кафене “Македония”, където често ходи, и започва да го следи.

Като негови помощници полицията арестува и както фигурират в съдийските протоколи Спиро Алексиев, Петев, Богданов и Тролев от Русе, заедно с офицера в Пети дунавския полк в града Иван Стоянов. Димитров е поискал от Сарафов револвер, но той му отказал и заповядал убийството да се извърши с брадва. По-късно променя решението си и му дава огнестрелното оръжие.

След това убийство цяла Румъния настръхва срещу българите

Двете страни са пред война. Заради това убийство само за дни са заличени вековните исторически, приятелски и културни връзки край Дунава. В Румъния се налага мнението, че подбудител на убийството е българският княз Фердинанд.

Логиката им е, че след като председател на Върховния македонски комитет доскоро е бил Данаил Николаев, герой от Руско-турската и Сръбско-българската война, един от героите на Съединението, но и първият генерал в Българската армия и като такъв пак адютант на Фердинанд, то няма начин и князът да не е замесен в убийството на Михайляну. Още повече че и при ръководството на Борис Сарафов Николаев е останал почетен председател на Върховния македонски комитет в София.

Процесът по двете убийства започва на 1 ноември 1900 г. в Илфовския окръжен съд в Букурещ, днес Палатата на правосъдието. В обвинителната си реч председателят на съда казва: “Като четем написаните статии от него, ний нигде не открихме причини, които могат да оправдаят убийството, на което той падна жертва. Най-тежкото обвинение, което може да падне върху Михайляну по отношение на това, което е писал против българската пропаганда е, гдето той съветвал нашите власти да следят отблизо агитациите на агентите на Софийския комитет”.

До този момент българското правителство и князът запазват мълчание. Те ще се намесят по-късно. По време на процеса само искат доказателства, с които румънците да докажат, че то има вина за двете убийства. Разменят се ноти между двете правителства. В една от тях българското правителство отговаря, че македонските дружества съществуват в княжеството още от 1878 г. Те са съобразно конституцията и законите на страната ни. И щом в тях не се предвиждат цели, противоречащи на законите ни, то и никое чуждо правителство не може да иска тяхното унищожаване. Ако някой извърши престъпление, то се съди според закона. Добавя се, че

“страната ни не може да затвори вратите си за гонените и преследвани македонци,

както не затвори вратата си на 1897 г. за 12  000 арменски бежанци”. В България става ясно, че румънците искат да създадат международен проблем и да предизвикат Великите сили. На тяхна страна застава Австро-Унгария, на наша - Русия. И двете империи точно в тоя момент нямат абсолютно никакъв интерес от война на Балканите и скоро конфликтът е потушен.

Като обвиняеми са призовани Бойчо Илиев, когото съдът осъжда на тежка работа (да се подразбира каторга – б. а.) до живот 20 години. Същата присъда е и за Никола Митов и Митьо Стойчев. Христо Карамбулов е осъден на 7 години тежка работа, Александър Трифонов - само затвор 2 години, Стоян Димитров и Спиро Алексиев– тежка работа доживот, и Аким Петев затвор за 5 години. Съдържателят на дюкян Никола Богданов от Прилеп, наричан още Хаджията – затвор до 10 години. Най-младият от тях е Стоян Димитров, едва на 19 години, а най-възрастният Спиро Алексиев - на 32. Освен тях не са заловени, но са осъдени задочно Борис Сарафов, Георги Петров, В. Ковачев, И. Стоянов, Д. Тролев, Д. Икономов и Д. Давидов – всички на тежка работа до живот. Георги Тодоров, Марко Бозиняков, Ангел Попарсов, Коста Замфиров, Трайчо Цветков и А. Бурлаков – тежка работа и затвор за 20 години. Освен това Сарафов, Давидов, офицерът И. Стоянов и Ковачев са осъдени на 10  000 лева обезщетения.

От началото на 1900 г. в редовете на Върховния комитет има

над 1000 български офицери, които настояват за въстание

След убийството на Михайляну и с мисъл за очаквана война се създават македонски чети. Според някои сведения те наброяват над 5000 души. През следващата година обаче правителството осъзнава, че това е трудно контролируема сила. Правителството забранява на офицерите и учителите да участват в македонски организации. По това време вече се е появила и ВМОРО – Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която пък настоява не за незабавно, а по-дълго и добре подготвено въстание. Намесва се княз Фердинанд и начело на Върховния македонски комитет вместо Сарафов в средата на март 1901 г. е поставен ген. Иван Цончев. След седмица Борис Сарафов е арестуван и срещу него е заведено съдебно дело. След десет месеца е освободен и тръгва по Европа да търси пари за македонското революционно дело.

Из разпита на задържаните

Бойчо Илиев:

- Защо ти казват два пъти престъпник?

- Друг път не съм бил осъждан.

- Каква ти беше мисията, когато дойде от Русе в Букурещ през януарий?

- Натоварен бях от Сарафова да убия Фитовски.

- Кой е този Сарафов?

- Председателят на македонския комитет.

- Ти сам ли отиде при Сарафова, или той те повика?

- Той ме повика чрез едного от слугите на комитета.

- Имаше ли и други лица там?

- Беше Сарафов и още две лица.

- Какъв беше разговорът ви със Сарафова?

- Не бях решил да отида или не, да убия Фитовски, толкоз повече че не го познавах, но след като ми се разправи за него какъв е, аз се реших и отидох. Нея вечер аз се срещнах със Сарафов в хотел “Континентал”, гдето ми се даде оръжието, с което трябваше да убия Фитовски.

- Имаше ли и други лица при Сарафова?

- Беше самичък.

- Петров не беше ли там?

- Не го познавам.

- Кой ти даде секирата?

- Сарафов.

- Той отгде имаше секира?

- Покачи се горе при Никола Митов и ми даде.

- Гдето ще се каже - не беше самичък?

- Беше той, Никола Митов и още един.

- Колко пари ти даде Сарафов?

- На мене нищо не ми даде.

- Не видя ли, когато Сарафов даде на Митов 150 лева?

- Не.

Из писмото на Ковачев до Икономов, което се чете в съдебната зала:

“Трифонов да се убие. По отношение на процеса да се погрижиш за защитник. Да бъде влиятелно лице. За предпочитане е един бивш министър и да не струва много. Защитникът да представи престъплението като патриотизъм. Кажи на Митов, че българското правителство не може да се застъпи за него.”

Из разпита на Карамбулов:

“Минавах покрай Богданов и той ме повика в дюкеня си. Той ми каза, че се бои от Трифонова, да не би той да изкаже голямата тайна по убийството на краля. Аз го попитах отгде знае това, кой му го е казал, а той ми отговори, че Сарафов е заповядал убиванието на краля. И с тази мисия бил натоварен Бошняков и Ангел Попарсов. Подир това срещнах се с Бошнякова и той ми потвърди, че на него се паднало наедно с Ангел Попарсов да убият краля.

- Отдавна ли познавате Богданова?

- Съграждани сме.

- Говорихте ли нещо по убийството на сръбския крал?

- За него нищо не съм чул, но за краля Карла - да.

Враждата помрачила и най-силните румънски умове

Димитър Ризов за настроенията в Румъния след убийството на Михайляну:

“Когато пак убийцата Стоян Димитров им се признал, че той е убил Михайляну по заповед на Македонския комитет в София, то румънското възмущение се обърна в настояще изстъпление. Целият почти румънски печат без разлика на партии се нахвърли безразборно върху всичко българско, а румънската “жълта преса”, начело със шантажните листове Adverul, Patriotul и Universul, до толкоз побесня, щото разпсува и сухо и сурово у нас и даже не се подвоуми да поиска от правителството си да обяви война и на България, за да накаже “варварския” и “разбойнически” български народ… Под влиянието на тоя опиянил се печат се размърда и румънското обществено мнение: митингите се заредиха в градовете (селата, разбира се, си гледат хала) и върху нашите смаяни глави се посипаха гръмове и мълнии, които имаше по облачното политическо небо на Румъния. Враждата, озлоблението и раздразнението взеха такива ужасяващи размери, щото помрачиха и най-силните румънски умове.

Така румънският историк и академик Хуждеу не се замисли да нарече всички българи “заддунавски варвари” и да се откаже от членството си в нашето Книжовно дружество, защото “кръвнишките нрави на българите” не му позволявали да вярва, че в България могло да съществува някакво културно дружество, а самото румънско правителство взе да пъди с дузини невинни българи от земята си. С една дума: в разстояние едва ли не на цял месец Румъния представляваше от себе си колосална една лудница, в която неподивели хора бяха останали само кралят, кралицата”.