Защо инструментализирането на идеологията от Америка може да предизвика обратен ефект?

През десетте месеца, откакто се завърна в Белия дом, американският президент Доналд Тръмп преобърна начина, по който САЩ подхождат както към съюзниците си, така и към своите противници. Той промени не само архитектурата и обзавеждането на Белия дом, но и преначерта мисловните нагласи, през които Вашингтон гледа на света.

Първоначалното фокусиране на неговата администрация върху митата навеждаше на мисълта, че Тръмп не се интересува от политиката в другите страни, а само от търговските баланси. Някои скорошни негови ходове обаче разрушиха тази илюзия.

Тъкмо идеологията, а не икономиката може да обясни враждебността на Тръмп към Бразилия (чийто ляв президент Луис Лула да Силва той открито не харесва) и безграничната му финансова щедрост към Аржентина (чийто десен популистки президент Хавиер Милей той нарича своя “любим президент”). Явно политиката на Тръмп се определя от разделението между ляво и дясно, а не от традиционното разделение между демокрация и авторитаризъм. За разлика от своите предшественици Джордж У. Буш, Барак Обама и Джо Байдън, Тръмп няма интерес към износа на демокрация. Той се надява да изнесе своята вътрешнополитическа програма, която се основава на антиимиграционни, анти-уокистки и антизелени политики.

Но никъде върховенството на идеологията не намира по-ясен израз от

подхода на Тръмп спрямо Европа

Без да крие презрението си към Европейския съюз и към традиционните либерални ценности, залегнали в основата на трансатлантическия съюз, неговата администрация се ориентира към крайната десница в Европа. Освен че поддържа добри отношения с дяснопопулисткия премиер на Италия Джорджа Мелони, Тръмп оказва подкрепа на “Алтернатива за Германия” (AfD), на партията “Вокс” в Испания и на “Реформирай Обединеното кралство” на Найджъл Фараж, както и на други крайнодесни партии.

Според Белия дом повечето европейски държави изостават с един електорален цикъл от Съединените щати, затова и очакването в САЩ е през следващите няколко години континентът да направи драматичен завой надясно. Самата европейска десница сякаш споделя това убеждение и дори предприема стъпки за създаването на своеобразен обединен транснационален фронт. Така се появи нова група от десни партии, “Патриоти за Европа”, които се заеха да “направят Европа отново велика” (MEGA) и да извършат революция по примера на MAGA движението.

Подкрепата на Тръмп за европейската крайна десница на пръв поглед изглежда майсторски стратегически ход, като се има предвид, че той поставя под въпрос споразуменията за сигурност на САЩ с Европа, заплашва да намали американското военно присъствие на континента и настоява Европа да започне да плаща за собствената си отбрана. Така САЩ биха могли да запазят значителни части от Европа в собствената си сфера на влияние и да ограничат ангажиментите си към региона. Което е евтин начин за засилване на влиянието на MAGA движението и за предотвратяване на опасността от появата на една суверенна Европа, по-слабо обвързана с Вашингтон.

В тази игра критична е ролята на Централна Европа, където

група от нелиберални

политици вече разполага

със солидна база

Още преди изборите през 2024 г. Тръмп изрази възхищението си от Виктор Орбан, дългогодишния министър-председател на Унгария, често даван като пример за лидерство пред привържениците на MAGA, и за да засили това впечатление, той освободи Унгария от санкциите, свързани с вноса на руски петрол в страната. През юни изборите в Полша бяха спечелени от крайнодесния кандидат Карол Навроцки, фаворит на движението MAGA. Словашкият премиер Роберт Фицо също не крие симпатиите си към президента на САЩ. А в Чехия друг десен популист - предпочитаният от Тръмп Андрей Бабиш, спечели парламентарните избори през октомври и сега води преговори за сформиране на правителство.

Агресивното ухажване на крайната десница в Европа засега носи известни успехи на Тръмп, но тази игра е с много рискован залог. Защото насърчаването на политическа поляризация може да доведе до появата на фрагментирана Европа, а не до обвързване с Тръмп. Изобщо не е сигурно, че дори нелибералните лидери, включително и самият Орбан, ще се съобразят геополитически с Тръмп по въпросите за отношението към Русия или Китай, или по икономическата политика. Като дава подкрепа само на идеологически близки до себе си партии и лидери, американската администрация рискува да изгуби здравия проамериканизъм, който досега по традиция е осигурявал подкрепата за Вашингтон в критични части на Европа.

Нелиберални глобалисти

Ако първите две десетилетия след края на Студената война се характеризираха с “озападняването” на Източна Европа, когато либералната демокрация процъфтяваше в бившите страни от комунистическия блок, настоящето е белязано от обратния процес. Сега се наблюдава постепенен “превес на изтока” в политическия живот на Западна Европа, където нелиберализмът на лидери като Орбан настъпва към бившите либерални крепости. Драматичният възход на партията “Алтернатива за Германия” в Западна Германия е най-ясният знак за този процес.

Доскоро мнозина анализатори допускаха, че партията, която германското вътрешно разузнаване определи като “дясна екстремистка” и заплаха за демократичния ред, няма да успее да излезе извън твърдото си ядро в бившата Източна Германия. Това допускане вече не е валидно, като се има предвид представянето на “Алтернатива за Германия” в последните проучвания на общественото мнение, както и на регионалните избори в Северен Рейн-Вестфалия. Днес Западът имитира Изтока: обществените нагласи в Западна Европа започват да наподобяват настроенията в Източна Европа от времето на миграционната криза през 2015 г.

Ала съюзът на Тръмп с Орбан и други десни лидери в Централна и Източна Европа надхвърля идеологията. Макар нелибералните сили в тези страни да са разнолики – а и често да имат противоречия по теми като отношението към Русия или управлението на икономиката – по политически темперамент регионът наподобява червените американски щати. В културно отношение регионът е консервативен, преобладаващо бял и отстояващ идеята за културна хомогенност. Също както привържениците на MAGA движението, населението в региона е склонно да гледа враждебно към имиграцията и към т.нар. уокизъм, както и да бъде скептично по отношение на климатичните промени. Неслучайно източноевропейската диаспора в САЩ в мнозинството си подкрепи Тръмп на последните избори.

Усещането за цялостна преориентация се засили след победата на Тръмп през 2024 г.: водени от дяснопопулистките партии в Централна и Източна Европа, нелибералните сили на континента бързо се преориентираха от защитата на националния суверенитет срещу ЕС към подкрепата за едно ново транснационално движение с глобален консервативен дневен ред. Центристите в Европа нерядко се оказват в обратната ситуация: мнозина бивши привърженици на глобализацията и трансатлантизма преоткриха новата си идентичност като суверенисти, които приемат като недопустимо силното идеологическо въздействие на Вашингтон.

Тръмпистката революция раздели Европа. За разлика от предишни моменти на напрежение – като например нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. – този път разделението не е между държави, настроени положително или отрицателно към Америка. Този път то е между политически лагери, настроени положително или отрицателно към Тръмп. Най-важната промяна е, че отношението на европейците към политическата система на САЩ днес е дълбоко поляризирано. Според проучване на Европейския съвет за външна политикаот юни привържениците на крайнодесни партии като “Алтернатива за Германия”, “Италиански братя”, унгарската “Фидес”, полската “Право и справедливост” и испанската “Вокс” изказват предимно положително мнение за американската политика, докато привържениците на традиционните партии в тези страни имат предимно негативно отношение. Никога преди проучванията на Съвета за нагласите сред европейците не са показвали подобна поляризация.

Ключовият извод е, че днес мнението на европейците за САЩ се определя от отношението им към Тръмп. Сред някои традиционни трансатлантици нарастват опасения за бъдещето, като се има предвид, че почитателите на Тръмп могат да престанат да подкрепят САЩ, когато той вече не е власт или ако неговата политика се провали. Възползвайки се от нелибералния авангард в източната част на Европа, администрацията на Тръмп задълбочава старото разделение между Изтока и Запада на континента и драстично увеличава опасността от фрагментиране на ЕС. Дори и десните партии да вземат надмощие в региона, това далеч не гарантира, че нелиберална Европа ще остане проамериканска или че надеждите за по-суверенна и по-малко зависима от САЩ Европа ще се ограничат само сред традиционните партии от центъра и левицата. Променливата геополитическа визия на самия Орбан предполага една по-сложна реалност.

Унгарският път на коприната

Ако има европейски популист, известен в цялата вселена на MAGA, това е Орбан. След като положи големи усилия за изграждането на трансатлантическа консервативна мрежа през първото десетилетие на XXI век, унгарският лидер се превърна за десницата в това, което някога беше кубинският лидер Фидел Кастро за левицата – в герой и пример за подражание. Влиянието на Орбан в Централна и Източна Европа е значително. Ако успее да спечели изборите през април 2026 г., той ще има големи основания да претендира да бъде главният архитект на европейската постлибералната геополитическа стратегия.

И все пак е малко вероятно един нов мандат на Орбан да доведе до установяването на хегемония на MAGA над континента. Силният човек в Унгария подкрепя Тръмп, ала в същото време той смята, че Западът е поел по пътя на необратимия упадък. В кабинета на Орбан в Будапеща има три географски карти, показващи света от различни гледни точки: първата от гледна точка на Америка, втората – от гледна точка на Европа, а третата – от гледната точка на Китай. Наблюдавайки ги, Орбан вижда това, което самият той нарича “глобална промяна на системата” – изместване на центъра към Азия. Според него Азия притежава необходимите за това демографска динамика, технологичен напредък и огромни капитали. В същото време тя развива и военния си капацитет в търсене на паритет със САЩ и техните западни съюзници. Орбан смята, че бъдещият световен ред ще бъде доминиран от Азия.

Според Орбан Европа е изправена пред труден избор. Тя или ще се обвърже със САЩ и така ще се превърне по неговите думи в “музей на открито” – достоен за възхищение, но застинал на едно място континент – или ще поеме по пътя на “стратегическата автономия” и така ще се завърне в глобалната конкуренция, но този път като независима сила. За изненада на мнозина Орбан – подобно на либералния френски президент Еманюел Макрон – казва, че предпочита “суверенна Европа”. За консерватора Орбан това означава запазване на единния европейски пазар, но възпиране на тенденциите за по-дълбока европейска политическа интеграция, както и поддържане на равна дистанция с Китай и САЩ.

В центъра на новата голяма стратегия на Унгария ще бъде свързаността, обяснява Орбан. Унгария няма да се включи във възможна студена война с Китай, нито ще бъде част от технологичен или търговски блок, който си поставя за цел изолирането на Пекин. Тази позиция е отражение на новите икономически реалности в Будапеща: днес Китай инвестира в Унгария повече, отколкото във Франция, Германия и Обединеното кралство, взети заедно. С други думи за разлика от Европа на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, Европа на Орбан не трябва да бъде обвързана с Тръмп или с по-широкия политически елит на САЩ, поне по въпроса за политиката към Китай. Подобно разминаване не е нещо уникално и характерно единствено за унгарските нелиберални политици, “Алтернатива за Германия” например в много отношения изглежда по-близо до Москва, отколкото до Вашингтон.

Популистката десница в Европа обаче е нещо повече от Орбан, а и той може и да изгуби изборите в Унгария през април, на които за пръв път от години ще се изправи срещу силен съперник. В израз на една от многобройните иронии на историята „Фидес“ на Орбан може да падне от власт точно в момента, когато коментаторите възвестяват „историческия момент на Орбан“. И все пак неговата фокусирана върху Азия геополитическа перспектива е показателна за ограниченията, с които влиянието на Тръмп следва да се съобразява в Европа.

От MAGA към MEGA

Администрацията на Тръмп не крие желанието си да демонтира съществуващата либерална йерархия в ЕС. Ала дори и MAGA движението да успее да подкопае центристките институции, изградени от Франция, Германия и другите големи европейски демокрации, десните популистки партии, чийто възход се подпомага от американската администрация, в крайна сметка могат и да не подкрепят новото американско господство над Европа.

Допускането на американската администрация, че европейците бавно се придвижват надясно, не е погрешно, ала тя греши, когато мисли, че възходът на приятелски настроени към Тръмп политически лидери ще бъде достатъчно за съхраняването на американската доминация. Възходът на нелибералната десница е по-вероятно да създаде по-дълбока икономическа и политическа криза, която да предизвика това, което оксфордският политолог Димитър Бечев определя като „надпревара за Европа“ – ситуация, в която велики сили като Китай и Русия и средни сили като Турция и страните от Персийския залив ще се конкурират все повече за влияние върху континента.

По-големият проблем за САЩ е, че политиката на Тръмп отчуждава либералния политически елит, който някога направи страните от Централна и Източна Европа най-близките и надеждни трансатлантически съюзници на Вашингтон. Ако популистките лидери изпаднат в немилост в Унгария, Чехия и другите страни в региона, техните наследници вероятно няма да бъдат по-малко скептични към Вашингтон на Тръмп, отколкото са днешните западноевропейски либерали. Парадоксът е, че докато полага усилия за укрепване на връзките си с европейската десница, Вашингтон може би работи за отслабването на своето влияние в Европа като цяло.

Друга точка на напрежение между Тръмп и новата европейска десница е и цивилизационния национализъм, защитаван днес от консервативните кръгове в САЩ. Разбирането на MAGA движението, че Западът следва да бъде дефиниран като бял и християнски, допада и на много европейски крайнодесни партии, но техните привърженици са дълбоко разделени по въпроса дали Русия на Владимир Путин е част от тази нова нелиберална империя. Поляците например са скандализирани от откритието, че американски консерватори като Тъкър Карлсън приемат Русия за част от белия християнски Запад.

Ала вероятно най-видимата последица от подхода на Тръмп към Европа е завръщането на „германския въпрос“ – историческата дилема за това каква да бъде ролята на една силна Германия в една мирна Европа. След като Вашингтон се оттегля от своите ангажименти в Европа и настоява Европа да плаща за своята сигурност, което пък кара европейците да изпитват все по-дълбоки съмнения в надеждността на Америка, ремилитаризацията на Германия се превръща в неделима част от защитната стратегия на Европа. А подкрепата на Тръмп за „Алтернатива за Германия“, втората по големина партия в Бундестага, прави реалистична възможността един ден най-могъщата страна в Европа да бъде управлявана от германската националистическа десница, както и допускането, че Вашингтон може и да симпатизира на подобен сценарий. Нещо което възражда стари страхове сред съседите на Германия, включително и сред части от европейската десница в страни, които иначе се възхищават на Тръмп.

Ако стратегията на администрацията на Тръмп по отношение на Европа се състои в по-тясно идеологическо обвързване и същевременно в ограничаване на икономическата и военната подкрепа на САЩ, тя ще се провали. Десните партии, не по-малко от техните центристки и либерални колеги, съзнават, че в един все по-нестабилен геополитически свят на страните им може да се наложи да се грижат сами за себе си. Изправена пред един враждебен свят, европейската десница може и да преоткрие, макар и неохотно, перспективата за отделяне на Европа от Съединените щати, на които не може да се разчита. Възможно е влиянието на Тръмп върху Европа да се окаже подобно на въздействието на Михаил Горбачов върху Източния блок през 80-те години на миналия век. Горбиманията предизвика драматични промени в комунистическите режими в Източна Европа, но в хода на този процес Москва изгуби региона като сфера на своето влияние.

Англоезичната версия на статията е публикувана в сп. Foreign Affairs.

Текста публикуваме от “Портал Култура”