Това пътуване до Багдад бе като закърпване на прокъсаната памет за една любов, започнала точно преди 30 години - през есента на 1995 г. Има нещо вълнуващо, чак съкрушително, да спреш на същото място, което е пленило погледа и сърцето ти преди цели три десетилетия.
Бързите води на Тигър са особено подходящата метафора за времето, което се носи така непоколебимо и невъзвратимо. Поне от Хераклит насам е ясно, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. Но този мост, на който стоя (с 30-годишно отстояние) и наблюдавам как "всичко тече и всичко се променя", е като удобно място на балкона в театъра на живота, където се играе най-великото представление.
Открих много места и хора, които през този конкретен отрязък от време - между 1995 и 2025 г., също като мен самия, видимо се бяха променили. Тепърва ще разказвам различни истории от това пътешествие. Сега предлагам само малко кадри от стария Багдад, заради който навремето у мен пламна искрата, която възпламени необяснимото привличане към Близкия изток.
Минах с прилежността на изследовател по някои от "спирките", които съм описал в разказа "Носталгични бълбукания" в първата си книга "Истории от ръчния багаж". Ей така, за да се уверя, че все още са там. Или пък да потърся следите от мимолетното безгрижие, с което съм ги обикалял някога.
Една малка част от улица "Рашид" - наречена така по името на онзи прословут със справедливостта си халиф, увековечен в "1001 нощи" - е бляскаво обновена. А по средата на улицата дори са прокарани релсите за така очакваната атракция - първият носталтичен трамвай. Останалата част от "Рашид", както се вижда на някои от снимките, е останала под ръждата на времето или патината на спомена за някогашната си красота.
Редица от тези сгради си бяха в окаяно състояние и когато ги зърнах за първи път. Тогава ги гледах с боязън, защото имах чувството, че може да рухнат всеки момент, усетили тежестта от вторачването ми. Сега се престраших да ги обходя и наблюдавам по-внимателно. И макар да са все в това състояние, сякаш точно преди момента на срутването, ето, още се крепят. Корави отломки от полузабравено някога, някъде в нечия отдавнашна младост.
Прекарах почти цял един ден във взиране без да бързам за никъде. Уж разглеждайки Багдад - градът на моите детски фантазии, юношески блянове и една от аватнтюрите на възмъжаването ми - стигнах до моста, от който ми се откри възхитителна гледка към времето.
Това пътуване бе от онези мигове на осъзнато щастие. Не илюзорно бягство към едно невъзможно завръщане. Не болезнена носталгия. Не времеубежище в онзи смисъл, в който го описва Георги Господинов. По-скоро бремеутешиште. Ако мога да си позволя тази игра на думи. Моментът, в който намираме утеха за бремето, с което постоянно живеем на тази земя - че сме твърде малотрайни.
Понякога наистина трябва да спреш, за да разбереш движението, да притихнеш на едно място, за да чуеш бученето на реката на времето вътре в себе си.