Задавали ли сте си въпроса защо сме сред най-нещастните нации в света? Разминаването между желаното и реалността често води до тежки психически разстройства, алкохолизъм и сърдечно-съдови болести. Всеки втори човек на средна възраст изпитва хронична неудовлетвореност от живота си, а от това на първо място страдат дихателните органи, които са тясно свързани с емоционалната сфера.
Всеки втори човек обвинява минал свой или чужд избор и го определя като отговорен за качеството на настоящия му живот, изпитва и панически страх от бъдещи проблеми.
Когато се запознавам с подобни статистики, си спомням за нещо, което прочетох преди няколко години. Медицински случай - историята на един човек, на когото понякога искрено завиждам за една част от неговото проклятие. В главата ми прочетеното отдавна се реди така: 50-годишен мъж, висок и слаб,
става жертва на вирус, който агресивно поразява паметта
му. Вирусът унищожава такъв процент от нея, че този човек, да го наречем И.П., по никакъв начин не може да формира нови спомени и да запази дори няколко минути от живота си след момента на заболяването.
В главата му е само последната мисъл, която също изгубва, щом нещо друго привлече вниманието му. В продължение на десет години той сякаш не е живял, а е останал в отрязък от време.
Затворен е в своето вечно настояще - между бъдещето, което не може да планира, и миналото, което не може да запомни. Сутрин се събужда, закусва, понякога по няколко пъти. Чете вестник и се пита: "Кога е било това?" Но след това веднага забравя. Гледа телевизия, но и там му се случва същото.
Когато специалистите изследват състоянието му, го карат да запомни числото 654 например. И то е в ума му, докато покрай него не прелети муха или не чуе шум от минаваща навън кола. Историята не започва добре, но не свършва дотук. Понякога жена му му казва:
"Ти си болен!"
Той не я разбира, не я познава. Поглежда се в огледалото и не може да познае самия себе си, не вижда себе си, защото се помни такъв, какъвто е бил преди десет години. Болестта му не му позволява да улови промяната, която е настъпила у него през последните десет години. Когато му стане ясно, че наистина има неизлечимо заболяване, след няколко минути отново забравя за него. Иначе води нормални разговори, шегува се, напълно адекватен е.
И.П. е останал в миналото, а новото му Аз живее свободно в настоящето. Но не мислете, че това е само ужасно наказание. И.П. е един от най-щастливите хора на планетата в зависимост от това кой как измерва щастието. За него няма стрес, той не се страхува и е необременен от мисли за бъдещето, какво може да се случи утре или вдругиден и как ще плаща която и да е сметка и ще чака следващата пенсия.
Не се измъчва и от спомени за миналото, защото няма такива. И.П. е най-спокойният човек, защото не може дори да запомни болестта си.
Той е свободен и
щастлив, живеейки в
един-единствен миг
Ето за това му завиждам. Не за забравата, а за възможността човек да бъде спокоен, необременен и щастлив насред хаоса от трагедии и ежедневни дребни и едри гадории, които го заливат още със ставането от леглото сутрин.
Щеше да е полезно за доброто ми настроение само да си изпусна ключовете на земята и да забравя за измъчените лица на последните трима изгърбени и гладни бездомни старци, които срещнах на улицата за последните пет минути. Да забравя мизерията, която се показва от някой ъгъл, покачила се върху гърба на някоя пенсионерка. Но и да забравим за действителността, тя няма да спре да съществува. Ако толкова лесно изчезва истината, ще бъдем щастливи, но слепи.
Смел народ сме, ако не друго, и гледаме с широко отворени очи страшната действителност
Толкова ясно я виждаме, че от време на време наистина сякаш я забравяме. Лесно привикваме към ежедневните гадории, че вече и най-шокиращите свинщини не ни трогват и се усмихваме и когато не е много смешно.
То и нашето усмивка ли е, не е ли? Трудно се разбира. Повечето сънародници имат една перманентна осанка на много сериозни и много недоволни хора. Обременени, така да се каже, а усмивката на кое отгоре да им тежи. Пък и не е грим да ти прилепне леко и повечето суетни дами да се чувстват добре през целия ден, а е усилие.
Не искам да определям нацията ни като мрачна, разбира се, макар всеки ден да пресичам през най-дълбокото място на пресъхналото море на позитивизма. В метрото рядко върху краката ми не се е покатерил някой пътник, лицето ми не е опряно в нечий широк гръб, рядко не съм притисната между едри и дребни себеподобни, които винаги и на всяка цена искат да се натикат в мотрисите, колкото и препълнени да са.
Изтръпвам, когато от някоя спирка чуя припрени подвиквания: "Може още! Може още!" Е, наистина може, неудобно и нечовешко, и въздухът почти не стига, но може. Разглеждам хората тогава, какво друго да правя. Физиономиите им си приличат и им личи, че отдавна са свикнали и знаят как да се блъскат в обществения транспорт.
А ъгълчетата на устните
им все висят надолу
И как да не висят, като знаят, че утре пак ще се тъпчат безропотно в тази попара от хора.
Учениците спокойно си седят и чоплят нещо в телефоните, докато пищни лелки им пуфтят над главите. Веднъж до слуха ми достигна дори тежка клетва и изобилно проклятие, нареждано тихо няколко минути време от суха баба към спокойно отпуснал се на седалката младеж.
Ще забрави тя, че не е станал, ще забрави, ама друг път. Истината е, че всичко искаме да помним, за да се обосноваваме правилно после, когато се оплакваме. За да имаме силна аргументация защо това не става, онова не става. Дори нещо хубаво да се случи, все ще се намери някой да го погледне от такъв ъгъл, че пак да се намръщи недоволно.
Бащата на един мой приятел, голям шегаджия, обича да казва:
"Най-мразя оргиите, защото в навалицата може и да ме пропуснат." Смее се, но после сигурно като всички шегаджии се замисля за другия свой възможен живот и усмивката сменя наклона.
И не само той често се сеща за онзи различен вариант на живот, който е можел да живее сега. Но както във филма ("Другият наш възможен живот"), колкото и да чакаш с два малинови сайдера в ръка, идва само другият твой Реален живот.
И точно както във филма често трамваят излиза от релсите. Но никой не спира да се пита: Ако бях, щеше ли? И е тъжен, защото помни и миналите грешки и мисли за бъдещите глупости, които тепърва ще извърши.