След дълги проучвания писателят Никола Инджов изгражда хипотеза, че гробът на Патриарх Евтимий е в землището на село Манастир, сега в Гърция. През 1998 г. Инджов пише студията "Има народна памет за Патриарх Евтимий" и по-късно се опитва чрез публикации да убеди учените да проверят хипотезата му.

През май 2012 г. чете студията си на научна конференция в БАН. Праща и писма до министерствата на външните работи и на културата, до Светия синод и др., но отглас няма. Опитите му да сподели хипотезата си лично с научни величия (Божидар Димитров, Николай Овчаров и др.) неизменно са завършвали с един и същи отговор, сякаш те са си плюли в устата: "Аз знам къде е гробът на Патриарха!"

В края на краищата историята е и това, което обявиш за историческа даденост, споделя Инджов с горчивина. Той обаче не се отчайва и предлага поне да се постави паметна плоча до един стар чинар в с. Манастир. Съчинява надписа й, през 2013 г. я дава на кмета помак, онзи я прочита и казва, че няма нищо против да я постави. Според гръцкия закон обаче е нужно формално разрешение на властите, а то може да се получи по искане на университет, музей или по линия на културния обмен с България.

Надписът е изработен от архитектите Милан и Цветана Димитрови–Черкезови, също с корен от с. Манастир. Той е на български, гръцки, френски и английски език и гласи: "Според преданията в село Манастир между 1402 и 1405 година завършва земния си път българският патриарх Евтимий Търновски. Този чинар е посаден от него." Този надпис още чака някоя наша институция да поиска да бъде поста.

Не се знаят гробовете на българските владетели, на Левски, на Ботев... Навярно тази смраченост в националния ни характер е заради недостига на тленни следи от велики хора. Затова е важно да не се пренебрегват сведенията за нечий гроб, съхранени в народната памет. Бежанците от Беломорието например пазят информация за последните години от живота на Патриарх Евтимий и за неговия гроб. През 1998 г. за кратко изгря новината, че този гроб бил открит при разкопки край Кърджали. Четвърт век порано монашески гроб в Бачковския манастир породи подобна самоизмама. Напразно! Гробът на Евтимий трябва да се търси в землището на изгореното през 1913 г. и изоставено след 1924 г. селоМанастир, Гюмюрджинска околия, в Гърция. Оставената от него следа в народната памет е записана от Илко Димитров - човек с възрожденско съзнание, който живя 90 години и завърши пътя си в Кърджали.

Двата му тома в машинописен препис "История на село Манастир" не са изчезнали, но се изгубиха от очите на изследователите. Потънаха в нечия архива и манастирските песни, събирани от него и съпругата му Мара Михайлова. Познавам тези трудове, тъй като съм роднина на Димитров. Приживе твърденията му за Патриарх Евтимий бяха посрещани с високомерие от учени, ненаправили усилие да проникнат в съхранените през 7- 8 поколения сведения от Манастир. При посещение в български села край Одеса попаднах на хора с корен от същото село. Чрез тях сверих топонимите и намерих потвърждение за две необичайно назовани местности - Владикув гроб и Търновските лозя. Бежанците от селото са избрали да се установят в Крумовград, Созопол и Голям манастир. Крумовград - заради близостта и живата още вяра, че някой ден ще се върнат при родното пепелище, както стана през 1941-1944 г.

Изборът на Созопол е доказателство, че Беломорска Тракия бе всъщност Средиземноморска България, отнета ни с Ньойския договор; че средиземноморският тип живот се е бил уталожил в душевността на манастирци. Особено внимание заслужава с. Голям манастир. То е под Манастирските възвишения западно от Тунджа и южно от средновековния отбранителен ров Еркесията край Тополовград.

По предания там е имало 5 черкви! На връх Градището проф. Васил Златарски търси крепост Милеона, бранила пътя Ямбол - Одрин. Според него хълмът, наричан Черни хълм от живелите тук до 1924 г. гърци, е свързан с императора самозванец Алексий Врана. Там скалните монашески обители се притурят към животописа на прочутия отшелник, мистик и исихаст Григорий Синаит, който при второто си идване от Атон основава Синаитския манастир.

В него е пребивавал Теодосий Търновски - духовният наставник на младия Евтимий Има неуловима нишка между обстоятелството, че това село е било средоточие на отшелници и просветители - и преданието, че в старото село Манастир е оставил следи самият Патриарх Евтимий. Заселването в Голям манастир става по силата на българскогръцка спогодба в същото време, когато старопланински гръцкоезични каракачани получават за зимна паша землището на напуснатото село. Сведенията за старото село Манастир идват от посещавали го странници, цитирани от Димитров.

Не буди съмнение училищният инспектор Калфов, подготвил "Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския църковно-училищен район за първото полугодие на учебната 1909-1910 г.". Данни за стопанското състояние на селото има и в документ до българския екзарх Йосиф от 1911 г. А ето и разказа на Димитър Стоянов Киречиев, учител в селото и наричан там Мишовият даскал. Думите му са обнародвани от Христо Караманджуков. Според Киречиев в края на XIX в. Манастир е чисто българско село с 500 къщи. Има предание, че са го основали зимуващи овчари от Радомирско.

Сватбените му песни споменавали Струма и Искър, носиите били сходни с шопските. Турците заварват в селото община със старейшина, като родовете са и задруги - зидарски, мандраджийски и др. В местността Селището личали основите на храм, от който произлиза единственото име, с което селото е вписано в турските регистри - Монастир колибелери, т.е. Манастирски колиби. Околните села са потурчени изцяло и преименувани - Чалъбъ, Химитли, Казъл, Думанлъ, Ешек дере. Според архимандрит Кирил, ксантийски архиерейски наместник от началото на ХХ в., землището било притежание на Бачковския манастир и селото било негов метох. Било с две черкви - "Св. Богородица" и "Св. Георги", и 4 параклиса.

До един от тях - на св. Димитър в Селището, имало стар гроб, неизвестно чий. Именно това място се нарича Владикув гроб. Първо на него жените палели свещи на задушница или срещу голям празник, а чак след това на своите умрели. Димитров е записал израза: "Върьте да палим свещ на владиката!" И архимандрит Кирил навежда на мисълта, че Патриарх Евтимий е бил заточен в Манастир.

Около основите на храма, дал името на селото, са правени разкопки, но кой и кога, какво е търсил, каква научна подготовка е имал - не се споменава никъде. Защо все пак в морето от потурчени селища Манастир остава българско? По каква причина ислямското насилие го подминава? И още една загадка. Защо в средата на XIX в. гюмюрджинският съд наново очертава землището на Манастир?

Едва ли заради опитите на съседите да си присвоят някоя крива нива. Имало е по-дълбоки подбуди за неприкосновеността на селото. Не са ли те заради нрава на турците да запазват покорени и пленени светини като знак на собственото величие? Склонен съм като учителя Киречиев, Димитров и архимандрит Кирил да свържа основаването на Манастир, воден и от иметому, със съдбата на Патриарх Евтимий. Знайно е, че след като е отведен от Търново, е живял още десетина години. Къде ги е прекарал? Както е известно, ръката на палача се вкаменява, когато се вдига да посече Патриарха.

Ето какво пише неговият племенник Григорий Цамблак: "Подир това чудо варваринът намисли да пресели людете на Изток...а божия човек да прати на заточение в Македония. (Така именуват Тракия през епохата - б.а.) И той излезе сред людете като втори Йеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града...защото не се отвеждаха всички заедно... а едни, които се отличаваха по род, по богатство или по красота, се заточаваха, а други се оставяха...

Що стана по-нататък? Когато стигна мястото, където го водеха, и пустиннолюбиватаму душа видя планината и забеляза, че мястото отговаря на желанието му, той се просълзи... Рече: "Ето покоището, където ще премина краткия си живот."

Мнозина смятат Бачковския манастир за това "покоище", но голословно. Там не е открито нито едно веществено доказателство за пребиваването му. Възможно ли е в Бачковския манастир, духовен и книжовен център, защитен от поробителите заради покровителството на руската и грузинската църква, възможно ли е в такова непомръкващо огнище на православието да пребивава 10 г. най-просветеният човек на Българското средновековие и да няма писмена следа от него?

Нито една песен, нито едно предание. А и никаква следа в околната топонимия. Но с патриарха е свързана топонимията на Манастир Владикув гроб е директна асоциация. Търновските лозя напомня, че знатните заточеници разполагат с атрибути от своя бит, между които - защо не? - и лозови пръчки за засаждане на новото място. И друго може да се сложи на везните. Моите родители ми разказваха, че най-големият празник на селото е бил 14 октомври - денят на св. Петка, родена недалече от Манастир в градчето Епиват на Мраморно море. Житието й и службата за нея са написани от Евтимий.

Това навежда на мисълта, че той е пожелал да привърши жизнения си път в родните краища на единствената светица, назована Българска? Ако свържем отделните сведения в една идея, подлежаща на научно доказване, можем да заключим: С. Манастир е основано от хора, донесли на южните родопски склонове песни за Искър и Струма.

Овчарите идвали по Димитровден и се завръщали за Великден кой знае колко столетия наред. Може би те са били съгледвачите на цар Калоян, в чиито нозе търкулнали главата на Бонифаций Монфератски, сразен в един от близките проходи. Турците са карали Патриарх Евтимий на юг, на заточение, но не в диарбекирските зандани, не в сирийската пустиня, не в кипърските крепости.

Те са уважили със своя табихет сана му и са въдворили живия български светец сред хора с негова вяра и кръв. Разбирали са, че народът около него трябва да е не този, който вече е потурчен, а народ, който не е помирисвал още собствената си кръв по острието на ятагана. Такъв народ за тях са били жителите на стабилната християнска община в Манастир.