“Всичко навсякъде наведнъж” предизвика истинска война между противници и фенове в социалните мрежи

“Откога трябва да ценим изкуството въз основа на това, което се опитва да направи, а не на това, което прави?”

Това питат от списание Esquire по повод на триумфа, който отбеляза “Всичко навсякъде наведнъж”, печелейки 7 статуетки “Оскар”.

Филмът предизвика някои от най-враждебните кинофилски дебати в последно време в социалните медии. Феновете му по цял свят са многобройни и разпалено го бранят от всеки опит за негативна забележка, но и критиците му нямат милост и са двойно, дори тройно повече.

И у нас лентата предизвика смесени чувства, но превес взе мнението, че творението на режисьорското дуо Даниел Куан и Даниел Шайнерт, известни още като Даниелс, не е трудно за разбиране, а по-скоро трудно за гледане. В социалните мрежи повечето хора признаха, че едва са удържали до края, макар че има и такива стоици. Основното, което се питаха зрителите помежду си, бе: “Ти заспа ли? И на коя част?”

“Не е лош филм, а просто незабележим. Филм, който има големи цели, но вероятно би бил по-подходящ и по-ефективно поставен като 22-минутен епизод на “Рик и Морти” - болезнено откровени са от Esquire. - За негова чест, даде на Мишел Йео и Ке Хуи Куан прекрасна възможност да покажат своята гъвкавост и техните актьорски награди са заслужени. За съжаление, това е твърда дълга лудост.”

Още преди Академията да се произнесе, някои киноексперти не вярваха, че по-възрастните членове, които раздават наградите, ще харесат лентата, въпреки невероятния й успех в боксофиса, който я тласна напред. Това е среднобюджетен филм, заснет с около 15 милиона долара, който направи много пари - над 100 милиона долара, а парите са езикът, на който Холивуд говори най-добре. И все пак...

"Чувствах се просто объркано. Може би това беше целта - пише критикът Джордан Руми. - Не мога да кажа, че харесах филма, но той е добре режисиран и изигран.

Да, актьорският състав е страхотен, визията, китайската култура е представена без усилие и т.н. Но имаш чувството, че семейство Даниелс просто хвърлят всяка идея на екрана и резултатът е доста плитък, особено при колосалните 142 минути.

В крайна сметка какво получаваме от този филм? Изобилие от шамари, фетиш за пресилени битки, мултивселени, подпечатани върху още мултивселени и сапунено послание за семейството и любовта.

Не помага, че филмът преминава от една сцена към друга без никакви последващи драматични залози, за които да се задържите.

Това е леденостуден филм, представен в безмилостно нападение над сетивата, изпълнено с ADD. По ирония на съдбата Куан призна, че е написал филма като опит да разпознае и разбере своя преди това недиагностициран ADHD (едно от най-често срещаните разстройства на неврологичното развитие в детството), но защо трябва да страдаме в процеса?

Няма нищо кинематографично в това, което Даниелс са направили тук, по-скоро се чувства като 140+ минутен музикален видеоклип, лишен от точното нещо, което се опитва да проповядва: човешко чувство.”

Най-активните защитници на лентата са от по-младата аудитория. Те се хвърлят с такава преданост да бранят “Всичко навсякъде наведнъж” и атакуват противниците си с толкова много страст, че самият режисьор Куан неведнъж е трябвало да призовава феновете да практикуват част от добротата, която филмът му проповядва.

Джъстин Чанг пише в “Лос Анджелис Таймс”: “Замислих се за поколенческото разделение, което мнозина забелязаха между тези, които не можеха да понасят филма, като чичо ми, и онези, които го обожаваха, като по-младия ми братовчед.

Но също така размишлявах върху глупостта на подобни обобщения, които са почти толкова редуциращи, колкото и идеята, че всеки азиатски американец навсякъде - включително и аз - трябва да хареса най-аплодирания и популярен азиатски американски филм за годината.

Колкото и да е смешно, макар “Всичко навсякъде наведнъж” далеч да не ми се струва най-добрият филм на годината, той до голяма степен беше филмът на моята година - този, който по всякакви досадни, укрепващи, културни и естетически разкриващи начини просто отказа да ме остави на мира.

Или може би е обратното: гледах, гледах отново, спирах, превъртах - и да, задрямах по време на “Всичко навсякъде наведнъж” повече пъти през последната година, отколкото искам да преброя.”