Процедурата би успяла единствено с Ричард Никсън, но той сам подава оставка

Поначало понятието у нас е станало популярно най-вече от САЩ, но като цяло импийчмънтът е сравнително рядко събитие и в американската история.

Само трима

президенти

са били подложени и нито един не е бил отстранен от длъжност в резултат на процедурата.

Въпреки това той остава важен инструмент за търсене на отговорност от държавни служители и за гарантиране, че те се придържат към най-високите стандарти на поведение, докато са на длъжност.

В САЩ импийчмънтът е залегнал в конституцията като начин Конгресът да държи президента, вицепрезидента и други федерални служители отговорни за “тежки престъпления и простъпки”. Първата процедура по импийчмънт отвъд океана е заведена срещу сенатор Уилям Блаунт още през 1797 г., който е обвинен в заговор с британците за поемане на контрол над контролираните от Испания територии в Северна Америка.

Въпреки това най-известните процедури по импийчмънт в историята на САЩ са тези, заведени срещу президента Андрю Джонсън през 1868 г. и президента Бил Клинтън през 1998 г.

Първият е наследил убития Ейбрахам Линкълн на поста и

се бори да преоделее

разделението,

породено от кървавата гражданска война в страната му. Конгресът и Джонсън спорят по един доста публичен начин за Реконструкцията: процедура, чрез която отцепилите се южни щати ще бъдат приети отново в съюза. Джонсън е воден от желанието за бързо възстановяване на привилегиите на бунтовническите щати. Без съмнение през войната той е бил лоялен на Севера, но сега вече е раздразнен от своя военен министър Стантън, който в комбинация с генерал Грант работи за подкопаване на тази политика на президента.

В крайна сметка Джонсън уволнява военния си министър. Но Стантън отказва да напусне кабинета си и камарата отстранява президента за нарушаване на Закона за заемане на длъжност, който ограничава властта му до премахване на определени длъжностни лица без одобрението на Сената.

На 5 март 1868 г. процесът по импийчмънт започва в Сената и продължава почти три месеца. Тридесет и пет сенатори гласуват “виновен”, а 19 “невинен”, като по този начин не достига само един глас от мнозинството от две трети, необходимо за осъждане съгласно конституцията.

Следващият случай в американската история е чак след 130 години, когато президентът Бил Клинтън е подложен на импийчмънт от Конгреса за лъжесвидетелстване и

възпрепятстване

на правосъдието,

свързани със скандала с Моника Люински.

Сагата започва от дело за сексуален тормоз, заведено в Арканзас през май 1994 г. от Пола Джоунс, бивша държавна служителка в Арканзас. В иска си Джоунс твърди, че на 8 май 1991 г., докато е била част от персонала на спонсорирана от държавата конференция в хотел Excelsior в Литъл Рок, член на охраната на Клинтън, се приближил до нея и й казал че губернаторът би искал да се срещне с нея в хотелския си апартамент. Искането за имунитет на Клинтън в крайна сметка стига до Върховния съд на САЩ. Съдът се произнася единодушно през май 1997 г. срещу президента и разрешава делото да продължи.

Критичен момент в каскадата от събития, които в крайна сметка ще доведат до импийчмънт, настъпва на 5 декември 1997 г., когато адвокатите на Джоунс представят списък с жени, които са били подложени на сексуален тормоз от президента. В списъка е включено името на Моника Люински - 21-годишна стажантка в Белия дом. През ноември 1995 г. Люински е назначена в западното крило и скоро се оказва сама с президента. Той пита дали може да я целуне, а тя бързо се съгласява. По-късно същата вечер двамата имат

първата от десетте

сексуални срещи

за период от шестнадесет месеца. След осмата среща през април 1996 г. заместник-началникът на кабинета на Клинтън - най-вероятно наясно със заплахата, която представлява младата стажантка, преназначава Люински на длъжност в Министерството на отбраната. След месец Клинтън казва на разочарованата Люински, че прекратява връзката им, но я възобновява за кратко в началото на 1997 г. В началото на януари 1998 г. Люински подписва клетвена декларация с намерението да я подаде за делото “Джоунс”, като твърди, че връзката й с президента не е била сексуална.

Американската общественост за първи път научава за твърдения за аферата на 21 януари 1998 г. Президентът се придържа към стратегията си да отрича всичко, като в един момент запомнящо се

размахва пръст в

телевизионно интервю

и настоява: “Нямам сексуални отношения с тази жена - госпожица Люински.”

На 17 август 1998 г. обаче президентът се изправя пред голямо федерално жури, което трябва да реши дали е лъжесвидетелствал по делото срещу него. Когато изтощителните му показания приключват, Клинтън се появява по националната телевизия от кабинета си в Белия дом, за да признае: “имах връзка с госпожица Люински, която не беше подходяща”, но и да призове, че е “време да спрем стремежа към унищожение на личности”.

Конгресът гласува за импийчмънт, обвинявайки президента в лъжесвидетелстване в неговите показания на голямото жури и възпрепятстване на правосъдието в отношенията му с различни потенциални свидетели.

Сенатът, натоварен според конституцията да преценява доказателствата, започва своя процес в средата на януари 1999 г. Веднага става и ясно, че Горната камара няма да даде мнозинство от две трети, за да осъди Клинтън и да го отстрани от длъжност. Онези, които гласуват против импийчмънта, твърдят, че действията на президента представляват “долни” и неприлични действия, засягащи частни въпроси, а не престъпления срещу държавата.

Клинтън е оправдан

и по двете обвинения

на 12 февруари 1999 г. По първото 45 републикански сенатори гласуват за осъждане, докато 45 демократи и 10 републиканци са за оправдаване. По втората статия - за възпрепятстване на правосъдието, 50 републиканци гласуват за осъждане, докато 45 демократи и 5 републиканци гласуват за оправдаване и Бил Клинтън остава на поста до края на мандата си.

На два пъти процедурата е откривана и за предишния президент на САЩ - Доналд Тръмп. Всъщност някои демократи се застъпват за импийчмънт срещу него от момента на избирането му. А след като си възвръщат контрола над Конгреса, демократите започват множество разследвания на неговите бизнес сделки и връзките на кампанията му с руски хакери. Но тези усилия не успяват да убедят председателя Нанси Пелоси и останалите конгресмени. Тогава се появи нов скандал, който успя да направи това. През септември 2019 г. обществеността научи за жалба, в която има сигнали относно телефонен разговор през юли между Тръмп и украинския президент Володимир Зеленски. Свидетелството, което е потвърдено от изпълняващия длъжността посланик в Украйна, гласи, че Тръмп е заплашил да задържи помощ от САЩ, докато Зеленски не обещае да разследва Хънтър Байдън, син на съперника му от Демократическата партия Джо Байдън, за подозрителни сделки в Украйна. Впоследствие обаче той все пак е оправдан от Сената.

На 13 януари 2021 г.

срещу Тръмп отново е

повдигнат импийчмънт,

този път заради бунта от 6 януари 2021 г. в Капитолия, като по този начин стана единственият президент на САЩ, който е подложен на тази процедура два пъти. Но бившият държавен глава отново беше признат за невинен на процеса в Сената, въпреки че седем републикански сенатори се присъединиха към демократите, като гласуваха за осъждане.

На фона на тези прецеденти вероятно най-голям шанс за успешен импийчмънт би имало в случая с Ричард Никсън. След аферата “Уотъргейт” и серия от оставки и уволнения, познати като “клането в събота вечер”, на 30 октомври 1973 г. Камарата на представителите наистина стартира такъв процес.

Официално процедурата е инициирана на 6 февруари 1974 г., когато са предоставени правомощия на Съдебната комисия да разследва дали има основания 37-ият президент на САЩ

да бъде обвинен в тежки

престъпления и нарушения,

съгласно чл. II от конституцията.

Три дни по-късно започват и изслушванията по разследването за импийчмънт на Никсън. В крайна сметка членовете й одобряват три члена за импийчмънт -възпрепятстване на правосъдието в опит да попречи на разследването за проникването и подслушването в хотела “Уотъргейт” на политическите съперници, злоупотреба с власт, незаконно използване на федерални агенции и за неуважение към Конгреса чрез отказ да се съобрази с призовките му. Въз основа на силата на представените доказателства и двупартийната подкрепа за обвиненията в комисията се стига до извода, че ако стигне до залата за окончателно гласуване, импийчмънтът на Никсън е сигурен.

Но междувременно Никсън се отказва от борбата да остане на поста, като на 9 август 1974 г. подава оставка и камарата официално приключва процеса срещу него две седмици по-късно.