Милчо Младенов-Хинди: Англичаните ми обещаваха замък, ако отида при тях, а днес се чудя как да си платя тока

Навремето смазва конкуренцията с такава лекота, че много от противниците му се втурват да си търсят други спортове. В периода от 1981 до 2003 г. печели толкова много поредни победи на пистата и шампионски титли със своя мотоциклет с кош, че е забелязан от рекордите на “Гинес” и последствие получава своето място в книгата.

Спомените за славата и признанието на околните са това, което днес топли големия шампион Милчо Младенов-Хинди в буквален и преносен смисъл. Защото легендата на моторните спортове живее с 200 лева на месец и едва успява да плати тока на единствената стая, която обитава в порутената семейна къща в Горни Лом.

“Аз съм куриозен случай.

Само си представете какво

означава 22 поредни години

да си номер 1 в своя спорт

и във всяка една от тази години да съм печелил само първи места в състезанията. Колкото и да е, все някоя година ще ти се случи нещо, ще направиш някоя стъпка накриво и ще останеш втори. На мен не ми се случи и затова получих признанието от “Гинес”, разказва пред “24 часа” Милчо Младенов.

Той вдига над главата си първата шампионска титла през далечната вече 1981 г., след като преди това постига само първи места в състезанията с мотоциклети с кош. Всъщност Младенов в началото започва да кара кросов мотор, но много бързо осъзнава, че подобна машина не може да задоволи страстта му към бързите скорости. Качва се на пистов мотоциклет, но и там има проблеми, тъй като не успява да намери баланса между своето безразсъдство и възможностите на машината.

Всичко си идва на мястото, когато е посъветван от свой колега да се качи на мотор с кош. Точно както преди, Хинди натиска до ламарината педала на газта, но в коша е неговият съотборник от Перник Петър Илиев, който с хладнокръвието си до известна степен изравнява силите на лудостта и предпазливостта в състезанията.

Двамата конструират мотоциклет с кош – тип болид, с който дори печелят награда на панаира в Пловдив, а впоследствие години наред смазват конкуренцията в шампионата на 500-кубиковите мотоциклети с кош. Хинди

постига първата си победа

на 36-годишна възраст и

се състезава чак до 60.

Тази година ще посрещне 78-ия си рожден ден, но без преувеличение може да се каже, че изглежда поне с 15 години по-млад.

“Много хора са ми казвали, че младея. Много съм работил през живота си и не съм се плашил от болката. Сигурно това е рецептата за добрия ми външен вид. Спортът ми даде дисциплина, физическа сила, достатъчно вяра и всичко необходимо да доживея до тези години, без да пия хапчета. Но и много ми взе. Падал съм от мотора, докато летя с 300 км/ч. Чупил съм ребра, прешлени, ключица, два пъти ръка. Контузиите на ръцете дори не ми правеха впечатление. Чупя и пак ставам първи. Важното е, че сърцето ми е в страхотна форма. Щом буталото е добре и има още компресия, нищо друго не може да ме уплаши”, смее се Хинди.

Зад граница започват да го наричат Българския Рамбо заради безстрашното каране по пистите на Стария континент. А иначе в началото играе волейбол и е на крачка от подписването на професионален договор. Моторите обаче се оказват по-силна страст.

“Баща ми дори колело не ми даваше да карам, защото ме знаеше колко съм луд. Но в село имаше един-двама с мотори и тайно от всички ходех да ги човъркам и да си мечтая, че се състезавам. После татко осъзна, че няма да ме откаже и ми купи някакъв раздрънкан мотор. Обаче и с него пак задминавах всички на състезанията, които си организирахме с другите момчета в село.

Видя се, че имам талант и няколко човека ми помогнаха с пари, за да си купя първия кросов мотоциклет. Оттам се прехвърлих на пистов, защото

ме чоплеше голямата

скорост. Сам съм се учил.

Нямаше тогава кой да ми показва. Падам, чупя нещо, отида да ме “залепят”, поправям мотора и започвам отначало. Добре че болницата беше на сто метра от пистата и успявах с куцане сам да отида при доктора”, спомня си Милчо Младенов.

В София го канят да покаже какво може и почти веднага му предлагат да остане. Но се явява проблем. Милчо няма софийско жителство и не може да остане да се състезава, ако не бъде назначен на работа. Бюрокрацията го вбесява и той отказва да вземе така мечтаното от други жителство. Започва да работи на частно, за да издържа себе си, съпругата и страстта си към бързите скорости.

През деня ходи да помага

в гумаджийница, а

следобед го наемат

в завода “Кремиковци”

да чисти филтрите на комините.

“Плащаха ми на ръка и някак свързвахме двата края. Накрая шефът на софийския ми клуб ме назначи като монтьор към тима, защото вече изнемогвах да обикалям и да се хващам все с най-тежките задачи. Заплатата ми беше смешна, но пак успявах да отделя по малко, за да си купувам части и да си сглобявам собствен мотор. Само че все нещо не успявах да балансирам машината и се чувствах несигурен на пистата. Тогава след края на едно състезание при мен дойде стара легенда в спорта и без да губи време в излишни приказки, ме посъветва: “Момче, сложи двигателя си на мотор с кош и ще станеш непобедим. Послушах го и думите му се оказаха пророчески. След това наистина не се намери кой да ме бие”, казва Хинди. През годините германци, англичани и руснаци идват при него и му предлагат торби със злато, за да ги посвети на изкуството да караш мотор с кош.

“Англичаните ми обещаха да ме настанят в замък, ако отида при тях на Острова и им предам своите знания. Отказах им и сега се замислям дали не съм направил най-голямата грешка в живота си”, казва Хинди.

Победите се трупат една след друга, а покрай тях и годинките. Големият шампион решава да се откаже малко след 60-ия си рожден ден. Но не възрастта е причината, а липсата на финансиране. Мнозина обещават да помогнат, но се отмятат в последния момент. “Когато обявих, че спирам с моторите, ми дадоха една купа за спомен.След това в пресклуба на ст. “Васил Левски” ми връчиха сертификата от “Гинес”. Това беше всичко. Една стотинка не съм получил. Не съм си и искал. Не е ли срамно да отидеш в министерството и да кажеш: “Добър ден, аз съм голям шампион и се чудя няма ли да ми дадете нещо. Какво мога да си поискам? Няма ли да излезе като просене на милостиня? Не трябва ли държавата сама да прецени как да се погрижи за хората, които са й донесли толкова много международно признание?”, задава все риторични въпроси забравеният шампион. Съдбата също му обръща гръб и той губи съпругата си, баща си, а след това и майка си. Решава да се пенсионира и се оказва, че ще получава малко над 170 лева на месец. Връща се в родното си село, но не губи вяра, че и сам може да се измъкне от безизходицата.

“Регистрирах собствен клуб в Монтана и моментално започнаха да ми се обаждат родители да тренирам децата им. От общината и няколко богати хора обещаха да помогнат. Теглих и от онези - пенсионерските заеми, 10 000 лева взех от банката, за да стартирам бизнеса. После всички се отметнаха и цялата идея се провали.

На пистата съм имал

много тежки падания, но

по-големите ми

катастрофи са в живота

и са все заради хора, които са ме излъгали”, казва Хинди. Сега взима 400 лева пенсия, от които двеста отиват за банката. С останалите трябва да си плати тока и храната.

“Не ме съжалявайте. Аз мога и в гората да отида да живея. Важното е децата ми да са живи и здрави. Те са моята гордост. И те един ден ще се гордеят с баща си!”, казва Милчо Младенов.