Често ми се ще да живея в малък град. Времето тече по друг начин.

В първия работен ден на годината образувам дело в провинцията и в банката внасям държавната такса.

В клона две служителки обслужват двама клиенти. Единия млад човек оправя мобилното си банкиране. На служителката явно и е за първи път и звъни на около 7 различни колежки да ги пита как се прави. Ни една от тези 7 не знаеше. При всяко позвъняване се честитеше Коледа, Нова година, питаше се как са изкарали празниците, как са децата, мъжете и прочие. Младежа си ровеше в телефона все едно, че имаше цялото време на света.

Другата трябваше да оправи електронния подпис на клиент. След около 20 минути борба с компа тя вдигна ръце и каза: "Ама Пламене това не е флашката с твоя електронен подпис, това е на Гинчето. Къде е твоята? "

Пламен се замисли, обади се по телефона: "Гино, коя е тая флашка дето си ми дала ма? Това е твоята, къде е моята?" И проведе един около 10 минутен разговор, от който разбра, че Гинка не знае къде е неговата флашка. А освен това тя му се скара, дето е взел нейния електронен подпис и можел да подпише всичко с него и да я вкарал в беля. Пламен настойчиво питаше къде е неговия подпис и обясняваше, че не го бригало за нейния и тн и тн......

А аз кършех ръце и потропвах нервно, защото спешно трябваше да се върна за среща в София.

После си викам гледай колко по-спокойно си живеят хората извън престолнината. И затова нямат ни инсулти, ни инфаркти. Дет се вика най-много някой да кръшне с нЕкоя чужда булка. Толкоз

*Коментарът е от фейсбук