Алек Попов днес е потеглил отвъд думите.

Не познавам друг такъв автор, който така внимателно да се отнася към всяко изречение в книгите си. Той работеше постоянно с езика, преработваше всяко ново издание на предишни свои романи и сборници, вечно доизпипваше, шлифоваше.

Той разбираше ЗАНАЯТА на писането и го практикуваше едновременно и като чирак и като майстор. (Всъщност като се замисля - това е и единствения начин да се отнасяш към всеки занаят.) Алек пишеше - как да го кажа? - сладкодумо. Така и четеше на глас. Няма друг съвременен писател, който толкова хубаво да чете историите си. Правеше го с някаква съсредоточена наслада и тя се предаваше и на нас, на слушателите му - увличаше, разсмиваше, замисляше.

Той умееше да пише за читателите.

Последният път, когато се чухме, Алек звучеше бодро. Вече знаех, че се бори, но беше оптимистичен.

И се разбрахме "да се видим в махалата". Което ме успокои.

И понеже живеем съвсем близо, така и не го направихме. Загубата е моя.

Алек Попов остави много разкази, романи, есета, пиеси, сценарии. Прекрасен писател, интелектуалец и пътешественик в езика - той остава завинаги в златната антология на българската литература.

Сбогом, Алек!

Днес избирам да чета твоя "Спътник на радикалния мислител".

*От фейсбук