По повод бесовете на онези, събрали се да бранят руския тотем в центъра на София се сещам отново за паметника в центъра на селото, в което прекарвах летата си като дете (Крумово).

Вижте го — достоен, смирен в силата си, скромен български воин, вероятно часовой, с пушка отпусната до тялото, с ръка вдигната над козирката, като да се заслони от слънцето или пък като поздрав (в зависимост от ъгъла). Под фигурата му са изписани имената на загиналите синове на това село през войните от. Най-долу има лъвска глава, от чиято уста тече студена, бистра, изворна вода. Много години се изтърколиха, преди да се върна отново при този незнаен воин и да пия вода от тази лъвска глава. И да си припомня, че много български чешми са правени точно с тази цел – когато жаден пътник се наведе да пие от тях, съзнателно или неволно той коленичи пред паметта на мъртвите.

Кой днес знае, че е дело на големият Кирил Шиваров — автор на статуите на братя Евлоги и Христо Георгиеви пред Софийския университет, на скулптурите на сградата на Народния театър „Иван Вазов", на Съдебната палата, Министерството на благоустройството, лъвската фигура на паметника на връх Шипка; фонтана със сирените в Морската градина във Варна и много други?

Кой помни имената на загиналите? Но паметникът е там за всеки жаден да научи нещо за това време, или просто жаден.

Удивително е как едно варненско село през 30-те, с честен кмет и управа вдига такъв паметник, който никога не може да бъде повод за разделение и ненавист. Защото е на български воини, дали живота си за национално обединение.

"Паметникът" на Червената армия НЕ е паметник на български воини дали живота си за национално обединение, а обелиск на чужда армия-окупатор, донесла най-дълбоко национално разединение.

*От фейсбук