Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Комунистите яздели свещениците като магарета, карали ги с брадите си да мият нужници

1948 г. застрелват Борис Неврокопски, противопоставил се на македонизацията на Пиринския край

Дядо Никодим знаел всички европейски и древни езици, британската кралица възкликва как може да има такъв талантлив студент

Син съм на православен български свещеник – селски. С други думи, попско чедо съм. Какво ли не се говореше и пишеше за тях! Те са най-мързеливите, най-невъзпитаните, най-разхайтените най, най, най – олицетворение на всичко най-лошо и отвратително, което може да съществува на тоя свят. Само че ние с моите сестри бяхме най-вежливи, най-културни, най-работливи, най-любознателни, най-ученолюбиви и знаещи. Бяхме не само уважавани, а и обичани. Сочеха ни за пример.

Баща ни беше всеотдаен. Даваше душата си за защита на селото си. Без него и неговия благослов не се започваше ни лична работа, ни обществена дейност. Той беше начело на всичко в защита на селото и енориашите си. Неговите събратя го избират за делегат на Християнските братства. Като най-млад епархийски избирател взема участие в избора на Старозагорски митрополит и изиграва решителна роля за избора на дядо Климент. В средата на декември 1940 г. ме заведе в Св. Синод при утвърждаване на дядо Климент за Старозагорски митрополит. Бях

запленен от отговора на дядо Климент

И до ден днешен помня: „Аз нямам вулканичната мощ на дяда Методия, нито мъдростта на дяда Павла, но всичките си физически и духовни сили, с които ме е дарил Бог, ще отдам в служба на Бога и епархиотите си“.

Дядо ми лично се е познавал с дяда Методия и не скриваше преклонението си пред него. Заедно с енорийския свещеник Петко Славов и всички църковни настоятели ходели в Стара Загора да залесяват Аязмото. Разказваше как те през деня засаждат дръвчетата, а през нощта вагабонти, предвождани от някой си Кутев, ги скубят. „Аз от тогаз мразя комунистите. Очите им все в чуждото. Гледат готовото да прибарат, а самите те, мехлюзи, нищо не правят! Тоз Кутев - продължаваше дядо ми – носеше заявления, шеташе из село и агитираше за сваляне на владиката. Подава и на мен.

Като прочетох, призля ми

Такъв лобут му хвърлих, че искаше да ме съди, ама нямаше свидетели. Ето виж, тука пише!“ Подава ми едно книжле и на стр. 50-а или на 51-ва пише, че Стойко Драгнев от с. Запалня бил председателя на социалистите от Стара Загора. Цялата книга от около 150 стр., издадена в Севлиево, е насочена срещу Методий Кусевич. Изкарват го ненормален, луд и най-голямо доказателство за това е залесяването на Ахмак баир. За дядо Павел говореха, че е най-мъдрият и най-начетен от всички владици. Познавах го. Имам подстриг от него.

Тия хора ме привличаха и аз пожелах да уча в училищата, в които са учили те. Това предопредели и желанието ми да се готвя и да постъпя в Софийската духовна семинария. През лятото на 1942-ра и на 1943 г.

по 40 дни бях в Бачковския манастир

да се подготвям за изпитите в семинарията под надзора на игумена Пимен, приятели с моя баща. През 1943 г. постъпих, а през 1948 г. завърших пълния петгодишен курс на Софийската духовна семинария. Ректори ми бяха: през 1943 г. дядо Николай, а след това дядо Тихон. Учителите ни бяха великолепни. Повечето завършили в чужбина с докторати. За тия пет години се запознах с всички български архиереи.

Това бяха достолепни личности

с по няколко висши образования и владеещи по десетина чужди езици. Не знам защо, но те ме обикнаха и ми казваха: „Нашето момче“. Ако взема да пиша за всички, то стотина страници няма да стигнат.

Дядо Никодим. Учебникът ни по Основно богословие беше от него. За дядо Никодим се носеха легенди. Завършил като първенец Кеймбриджкия ли, Оксфордския ли университет със златен медал. Като първенец го приема и английската кралица. Тя възкликва: „Такава малка страна, а ражда толкова талантливи студенти!“ Дядо Никодим скромно отвръща: „Ваше Величество, аз тук съм първенец, защото няма моите съученици. В България аз бях един от последните в класа. Ако моите съученици имаха късмет да учат тук с мен, аз

щях да съм последен по успех!”

Говореше се, че владее писмено и устно всички европейски езици и всички древни: староеврейски, старогръцки, латински, санскритски. Включваха го във всички духовни, а и в повечето светски делегации, защото щом той е в делегацията, няма нужда от преводачи. Бе избран за Сливенски митрополит. Имаше една слабост – пиенето доста му се услаждаше.

Борис Неврокопски. По една случайност се запознах с него.

Тих, кротък, добродушен,

но твърд във вярата и своите убеждения. Особено силно се изяви в борбата срещу македонизацията на Пиринския край, който попадаше в неговия диоцез. Като истински апостол той неуморно повтаряше: „Тук на границата с Гърция, Албания, Сърбия и плътно куцовлашко население, ние сме запазили своята българска идентичност. От тук започва българското Възраждане, тук е най-силна борбата за Българска независима църква. Тук сме най-чистите българи! Няма да се пишете македонци!“ Всички свои проповеди започваше така: „Благочестиви братя и сестри, българи и българки…“ За това „българи и българки“ местните партийни величия и скопските емисари беснееха и се заканваха. Веднъж на масата един духовник му се примоли:

“Братко, поспри се. Заканват ти се

Ще те погубят!“ Не знам брат ли му беше или монах, но той кротко отговори: „Откога на България и на вярата не са им нужни мъченици? Може пък да ми е писано да стана мъченик за българщината и православието!“ Така и се случи. Като не можаха по друг начин да го укротят, тикнаха пищов в ръцете на един разпопен за сърбоманство, пиянство и блудство поп, който го застреля след Божествена света литургия в Коларово на 8.ХI.1948 г., деня, в който навършваше 60 години. Разбира се, на другия ден в „Работническо дело“ и другите вестници излязоха карикатури как поповете раздават правосъдие.

Видински Неофит. 57-годишният митрополит (1914-1971), от които 14 наместник-председател на Св. Синод, и то в едни от

най-трудните години за България

Именно по негово време Синодът се обявява против Закона за защита на нацията и депортацията на българските евреи.

Той заявява на цар Борис, че ако трябва, ще венчаят и кръстят всички евреи, но няма да позволят да падне ни една българска глава.

За пловдивски Кирил и врачански Паисий ще спомена само, че след 9 септември 1944 г. са арестувани.

Заставяли са ги да пълзят на колене и лакти и с брадите си да метат коридорите и да чистят нужниците. След като с висшите духовници се разправят така, какво става с обикновените свещеници!

Тия високоерудирани и твърди личности през 1948 г. бяха пречупени. Те поеха задължението БПЦ да изпълнява вътрешната и външната политика на БКП и правителството, а държавата - ангажимента

да осигурява заплатите,

пенсиите и всички останали осигуровки на духовенството. Това се спазваше стриктно до 1990 г. Тогава Църквата изпадна в тежко положение – трябваше да се самоиздържа. Всеки митрополит трябваше да търси и намира средства за заплати на свещениците от епархията си.

Старозагорските митрополити Климент (1940 г.), Панкратий (1967 г.), Галактион (2000 г.) посрещах още при избора им в Св. Синод. Киприян не можах, заради неподвижност. Общото при всички бе, че в своите слова те изтъкваха добрите дела на своите предшественици. С пристигането си в епархийския град те най-напред отслужваха панихида на гроба на своя предшественик, отново изброяваха всичко добро, което са направили, и че те с достойнство ще продължат тяхното дело. Едва след това пристъпваха в митрополитския дом. Пиша тия думи, защото до гуша ми дойде да слушам при смяна на правителствата, министри и т.н. колко лоши и некадърни са били техните предшественици.

Толкова ли пък

нищо хубаво

не са сторили?

Нека проследим какъв път и каква подготовка извървява един духовник, докато стигне до епископския сан. Най-напред става монах в някой манастир, като дава обет за послушание, нестяжателство и целомъдрие. Ако има необходимото образоване и качества, след определено време го ръкополагат за йеродякон. След добросъвестно служение и подготовка бива ръкоположен за йеромонах, т.е. може да извършва богослужения. Възлагат му се и по-сериозни права и задължения, като например да бъде избран за игумен. Същевременно продължава своето образование и усъвършенстване. Влиза в общение с манастирите в Св. Гора, научава още някой и друг език. За служението и качествата си бива удостояван с офикията архимандрит. Като такъв може да бъде предложен за ректор на духовно учебно заведение, помощник (протосингел) на някой митрополит, различни отговорности в патриаршията. След минимум десетгодишно духовно служение и навършване на определена възраст може да бъде предложен за удостояване с най-висшия духовен сан – епископския. За да бъде въздигнат в епископски сан, трябва всички епископи на Българската православна църква да дадат писменото си съгласие. Хиротонията се извършва най-малко от трима архиереи, които възлагат ръцете си върху него. Вече като епископ му се възлагат различни служения. Когато овдовее някой митрополитски трон,

всички епископи

са кандидати

Един от тях бива избран. Така че в Църквата, когато се освободи някой пост, за него има десетина подготвени кандидати. Чудно ли е тогава защо те остават в българската история с имената на епархиите си: Софроний Врачански, Стефан Софийски, Климент Търновски, Симеон Варненски, Методий Старозагорски и т.н.

Не е така с досегашните президенти. Може да са прекрасни специалисти в своята област, безспорно са умни хора. Но те нямат необходимата държавническа подготовка за тоя пост. Обущар да станеш, шивач да станеш, учиш най-малкото 5 години занаята. А за най-главния пост в държавата не се изисква държавническа подготовка! Поради това нашите президенти са много слаби държавници. Време е да се помисли как да се подготвят хора за държавна служба, та за всяка позиция да има поне по пет-шест приблизително еднакво подготвени кандидати.

До 9.IХ.1944 г. свещениците се избират, а не се назначават. След като се представят всички документи, се провежда избор в енорията и ако кандидатът бъде избран, тогава се ръкополага. Венчава се за строго определен храм и енория. Има една особеност – венчило, глас. Църквата така е отчитала някога: къщи, венчила, вярващи. Може да обвиняваме турската власт и гръцките владици в хиляди грехове, но българските вярващи са имали пълната свобода да избират своите свещеници. Нито един гръцки владика не си е позволил лукса да ръкоположи български свещеник, без да е избран от вярващите. А българите са избирали най-достойните сред тях за свещеници. Ето защо българските духовници са били естествени водачи на народа си.

Свещениците носеха имената на селото,

в което служат. Това бяха известни личности. Поп Лука Твърдишки. Знаеха го от Нова Загора до Елена и от Казанлък до Сливен. Всеки ще ви каже, че като ходи до София, той нощува в царския дворец, а не в хотели. Той е причината жп линията да мине през Твърдица. Иначе трасето бе направено и сега това е шосето София – Карлово - Бургас, което минава на 4 км южно от Твърдица.

Събираха се на съслужения. След това сядаха на трапеза. Хранеха се, говореха, шегуваха се, спореха. Всеки един от тях хвалеше селото си, хората си. За него селото, в което служеше, беше най-хубавото, а за всички тях България е раят на земята. Аз не съм чул от нито един духовник да каже лоша дума за България, независимо от подигравките и мъченията, на които бяха подлагани. Те се надсмиваха над пороците на съселяните си, осъждаха греховете, но не и хората. Обявяваха ги за врагове на партията и народа, скубеха им брадите, яздеха ги като магарета, но те не напускаха своите места и продължаваха тайно, скришом, нощем да изпълняват своето велико дело.

Велички епископ и Нюйоркски митрополит Андрей, който бе проагитиран да дойде да се лекува в българската правителствена болница или пък доброволно е дошъл да почине на родна земя, беше приятел с баща ми. Отидохме на свиждане в стая № 4. Но не приказваха там, а вън в коридора. Между другото той каза на баща ми: „Отец Драгане, аз знаех, че моите събратя тук са в ада, но те не били в ада, а во чрево адово. За да постигнат ей толкова – показа края от нокътя на един пръст – те

трябва душичките

си на дявола

да продават!”

Това мнозина не могат да разберат, включително и Горан Благоев, който оскуба до косъм брадите на всички архиереи, а не показа и не посочи ни един, който е вкарвал свине, овце, крави, магарета, коне в храмовете.

Много неща научих и прилагах в практиката си като учител. Като приемах нов клас, за мен тия ученици бяха най-добрите на света. Класовете ми ставаха най-добри. Вършеха чудеса. Осъждах простъпките, но никога ученика. Щадях честолюбието на всеки един. Припомнях си казаното веднъж: „Подстригвай перушината, но не режи крилото, защото след това птичето няма с какво да лети!".

Сега изборното начало за свещенството е унищожено, защото живата църква е смазана, почти ликвидирана. Никой свещеник не знае колко венчила има в енорията му. При избори за църковни настоятели избиратели са тези, които присъстват на литургията. Няма списък на избирателите. Свещениците не се избират, а се назначават. Много време ще мине, докато отново се възстанови неразривната връзка между свещеник и вярващи. Рано или късно това ще стане.