Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Само Живков и още двама вярват, че Владо Костов е избягал, а не е отвлечен през 1977 г.

Бившият Първи наругал авторите на плана. Бил убеден, че журналистът е минал на страната на “врага”

Обмислят да го разменят с французин от посолството, който язди кон всеки път, когато Горнобанската танкова бригада е на учение

Шампион по бокс носи новината, че видял кореспондента на БНТ жив и здрав в Париж

В предишния брой ви запознахме със спомените на Атанас Кременлиев за отношението на Тодор Живков към разузнаването, как прави опит да строи социализъм в Африка, но не и да печата долари. Пуснахме разказ за купон в Румъния, където портретът на бившия Първи е подритван, и че посланикът е спасен с протекцията на Людмила Живкова. В днешния брой четете друг откъс от книгата „Из лабиринтите на българското разузнаване“ на бившия шеф на отговорния за НАТО отдел в Първо главно управление на ДС - за бягството на журналиста Владимир Костов.

Тук ще се опитам да кажа неща, които друг едва ли знае и ще може да разкаже, така както ние ги преживяхме и почувствахме. Бях дочувал периферно, че Костов е наш служител, но подробности не знаех. В ранната пролет на 1977 г. към мен бяха адресирани служебни справки за негови контакти с двама американци в Париж, където работеше като кореспондент на БНТ.

При нас американците протичаха под псевдоними “Бил-1” и “Бил-2”. От постъпващата за тях информация

не бе трудно да се направи изводът,

че са разузнавачи

от ЦРУ. Представяха се ту като журналисти, ту като дипломати. В дипломатическата листа на американското посолство в Париж не фигурираха. Реши се да се даде линия на поведение на Костов, ако му се предложи вербуване, да приеме, и се отпочне оперативна игра с ЦРУ, като наред с достоверната информация за България, която той трябваше да дава на новите си американски работодатели, да пробутваме и дезинформация.

В този период такава форма на работа бе масова практика в стила на воюващите помежду си разузнавания. На мен бе възложено да подготвя документацията по провеждане на операцията. Предвиждаше се Костов да не признава съпричастност към българското разузнаване, да предоставя на американците само одобрена от нас информация, възнаграждението, което получава, да връща в оперативната каса на управлението и много други подробности, характерни за оперативни игри от този род. На няколко последователни срещи в София трябваше да обуча Костов как да се държи, за да му повярват с оглед успешното осъществяване на целите, които преследвахме.

Поради някакво смътно предчувствие за фалш около ореола на Костов, прекалена служебна натовареност и пряк ангажимент в друга идентична подстава успях да убедя ръководството вместо от мен случаят “Костов” да поеме колегата Венко Димитров. Той познаваше Костов много добре, осъществяваше му общото ръководство от центъра и бе бивш контраразузнавач и вещ в материята двойни игри с противника.

Костов прие безрезервно идеята

да играе ролята на подстава на американското разузнаване и нещата потръгнаха. Интересувах се периферно от случая и като гръм от ясно небе в късната гореща юлска нощ на 30.07.1977 г. от Париж дойде тревожната шифрограма на Димо Станков, резидент на разузнаването ни във Франция, за изчезването на Владимир Костов и семейството му.

Шифрограмата беше обезпокоителна. В нея нямаше и намек за евентуална измяна на Костов. Идентична шифрограма пристигна и в МВнР. След като съобщаваше подробности от живота на членовете на семейство Костови през последните дни до изчезването им, Станков правеше недвусмислен извод, че става дума за груба провокация и отвличане на Костови. В социалистическата разузнавателна общност, макар и рядко, имаше регистрирани такива случаи.

Обективната истина налага да се каже, че Станков до този момент вярваше безрезервно на Костов. Намерението да му помогне като на изпаднал в беда колега бе искрено и с това подведе центъра. Наред със серията от мерки, които предлагаше в защита на Костов, Станков лансираше и идеята

да се отвлече служител от френската мисия

в България и да се търси размяна. С френския отдел на ВГУ на ДС контактувах аз и заедно с Минчо Димитров, дългогодишен оперативен работник и ръководител на звено по френска линия, прехвърлихме списъка с имената на цялата френска колония в България.

След дълго умуване се спряхме на служителя в културната секция на френското посолство в София Денис Виар. За него имаше камари натрупана информация, че е военен разузнавач. Купил си бе коне, държеше ги в Горна баня и когато танковата бригада тръгваше на учения из Люлин планина, препускаше с кон по танковите коловози и събираше информация за бойната техника.

Поведението му се оценяваше като грубо, предизвикателно и нахално, колегите бяха вдигнали ръце от него и много се надяваха да ги отървем от присъствието му в България. Двамата с Димитров разработихме документа за обстоятелствата, при които трябваше да задържим набелязания французин и как да го разменим с Костов. Операция от такъв род трябваше да бъде разрешена от министрите Димитър Стоянов на МВР и Петър Младенов на външните работи.

Отчитайки отговорността, която поемат, и дипломатическите усложнения, които биха могли да настъпят, ако арестуваме френски дипломат, двамата министри

информират за случая Тодор Живков

По-късно по странични пътища от обкръжението на Живков научихме, че той задържал предложението, бавил документа два-три дни, извикал Стоянов и Младенов в резиденцията си в Банкя и ги наругал. Дал им недвусмислено да разберат, че Костов е преминал доброволно на страната на противника и че не подхожда на ранга им да го занимават с глупости.

От този момент казусът размяна на Костов със задържан в България френски дипломат бе изоставен. Връчиха се остри дипломатически ноти, изпратени бяха във Франция

майките на Костов и на съпругата му,

които те не пожелаха да видят, търсеха се канали за контакти и влияние. Всички, които имаха отношение към случая “Костов”, вярваха в неговата почтеност и невинност. Създал си бе име на авторитетен водещ журналист. В разузнаването информацията му се ценеше и тайнственото му изчезване изграждаше около личността му ореол на мъченик...

Известни са ми само трима души в България, които още в самото начало заявиха, че Костов е станал предател. За Тодор Живков вече стана дума. Вторият беше Васил Коцев, началник на разузнаването. Когато дежурният му поднесъл парещата шифрограма от Париж за мистериозното изчезване на Костов, прочел я няколко пъти, мълчал дълго и промълвил със стиснати зъби: “Избягал е, мамицата му”. Третият беше колегата Минчо Димитров от ВГУ на ДС, с който съвместно подготвяхме предложението за отвличане на френския дипломат.

Той беше доказан професионалист по френска линия и мнението му тежеше. Когато крояхме плановете как ще отвличаме французина и как ще разменяме двамата разузнавачи, той бе категоричен в безсмислието на това, което вършим, но като човек под пагон се подчиняваше на

висшестоящото разпореждане

Аргументите му се свеждаха до следното: Франс прес вече бе съобщила, че Костов е поискал политическо убежище във Франция, а тя не си позволява лукса да бъде манипулирана. (...) Той смяташе Костов за нечистоплътна личност и създадения ореол около него за измамен и фалшив.

Чрез свои агенти го бе засичал да разменя листчета с чужди дипломати разузнавачи на приеми в София при много загадъчни обстоятелства. При назначаването на Костов в разузнаването тези факти той споделил с кадровиците, но като недоказани, съмненията не са били взети предвид.

На Дочо Кинкин, тогавашен началник на отдел “Контрол, анализ и планиране” в разузнаването, бе разпоредено да изготви пълен анализ за обстоятелствата, при които Костов е бил назначен като разузнавач, и причините за измяната му. Констатациите и изводите бяха убийствени. Всички, които имаха отношение към случая,

бяха предложени за най-строги наказания

от министър Стоянов.

За мен в първоначалния вариант на заповедта за наказания бе предвидено “непълно служебно съответствие”. Това на вид безобидно наказание в същността си бе много тежко. Докато траеше, а срокът му бе неограничен, наказаният беше замразяван на длъжността, на която е, и не подлежеше на служебно развитие. На мен и на колегата Божидар Антонов бе разпоредено да поемем разработката на Костов.

Целта бе да го открием, да се осъществи контакт с него и да се направи необходимото за завръщането му. Антонов нахвърли плана и предложи да го водим под псевдоним “Незабравка”, с мотива да не го забравим никога. Аз не се съгласих и наложих мнението си делото да се води под псевдоним “Юда”. С Антонов работихме по случая около месец, след което ни наредиха да сдадем материалите. Макар че работа ни по делото бе кратка, с Антонов се натъкнахме на много любопитни факти, някои от които не бяха известни или са били подминавани умишлено.

В комсомолските среди, където Костов бе работил, отзивите за него не бяха ласкави. Характеризираха го като човек прикрит, потаен, непредсказуем. Отношенията в семейството му бяха фалшиви, съпровождани с чести скандали за изневери. Аз лансирах версията, че Костов е бил вербуван от чуждо разузнаване още при първия му престой в Париж като кореспондент на в. “Работническо дело” и когато е бил приет на работа при нас, вече е бил чужд агент. Мотивите ми се базираха на подозренията на колегите от контраразузнаването, засичали тайнствени контакти на Костов с дипломати - чужди разузнавачи в София, и някои мои констатации, като посещенията му в Главната квартира на НАТО, където друг журналист от соцстрана не бе допускан.

Разузнаванията често подпомагат свои важни агенти с контакти на високо ниво, с което стимулират доверието в тях и професионалното им израстване. В случая “Костов” посещенията в щабквартирата на НАТО и честите интервюта с европейски политици бяха очебийни. Контактите с американците разглеждах като инсценирана постановка, за да се даде правдоподобност на мотивите му за бягство.

Всички агенти се уморяват от двойните игри и идва момент, когато скъсват с този убийствен начин на живот. Мотивите ми не бяха приети и останаха като недоказан детайл в разработката. Първата информация, че Костов не е отвлечен, че е жив и здрав и

необезпокоявано

си пие кафето на “Шан-з-Елизе”,

дойде от Христо Локорски, някогашен български шампион по бокс... Костов и Локорски се бяха срещнали уж случайно в центъра на Париж и разменили тривиални реплики.

Не изключвахме и възможността чуждото разузнаване, под чиято опека Костов вече бе, да го бе “изсипало” по маршрута на Локорски, за да ни подадат информация как стоят нещата и да не си губим времето с издирването му. В много среди предателството на Костов се омаловажава, но той нанесе непоправими щети на българското разузнаване и на имиджа на България. След бягството му френските специални служби разбиха и парализираха дейността на парижката ни резидентура.

Направен бе опит за вербуване на шифровача ни Любен Овчаров и съветничката в посолството Снежана Генова, дъщеря на партийния функционер от Врачанско Гаврил Генов. Консулът Сашо Ковачев бе обявен за персона нон грата, изгонен от Франция и повече не получи виза за работа в българска дипломатическа мисия в чужбина. Един от най-продуктивните ни дългогодишни агенти във Франция бе разкрит благодарение на Костов и лежа няколко години в затвора.

На процеса срещу него Костов не се яви, но съдията прочете писменото му заявление и го взе под внимание. Това много утежни положението на агента. Предателствата отвътре винаги са по-страшни от външните агресии. По цял свят предателствата се квалифицират като вероломни действия в полза на чужди интереси.