За първи път отблизо го видях на поредния младежки конгрес през декември 1958 г. В конгресната зала на Партийния дом дойде цялото Политбюро да поздрави младежкия форум. На сцената излязоха вкупом. Вълко Червенков, поизпаднал вече в немилост, вървеше последен, но появата му на сцената взриви залата.

Делегатите станаха на крака и най-дълго аплодираха него. Получи се конфузия и не бе трудно да се усети от всички в залата, че това не се хареса на Тодор Живков и че то ще предизвика сериозни последствия. Зад кулисите, в почивката между заседанията, в тесен кръг направил извода, че култът към личността на Вълко Червенков сред младежта не е изкоренен. Разпоредил тотална смяна на старите младежки кадри по върховете на съюза и подмяната им с най-добрите областни секретари. Така изгря звездата на Иван Абаджиев, Димитър Стоянов, Вълкан Шопов, Георги Караманев и други около тях, играли по-късно

важна роля в съдбините на България

Като едноличен ръководител Тодор Живков пряко ръководеше МВР, в това число и разузнаването като важно звено на органите за сигурност. Портретът му бе окачен във всички кабинети от началник на отдел нагоре. Много от задачите, които решавахме, ни се свеждаха с уговорка, че са директно поставени от Тодор Живков. Наша задача бе не само да го информираме, но и да се грижим за личната му сигурност. Често се получаваха дръзки сигнали за атентати срещу него и се вземаха строги мерки за личната му сигурност.

По време на традиционните му ежегодни срещи със студентския актив в зала "Универсиада" по случай студентския празник 8 декември сигналите зачестяваха и се вземаха допълнителни мерки. През 1963 и 1964 г. като охранители включваха и нас, тогавашните курсанти във Висшата специална школа на МВР. Разстановяваха ни равномерно из цялата зала между студентите. След тези срещи все се намираше някой да подхвърли, че създаваме илюзорна представа на Първия за популярността му сред студентската младеж.

През пролетта на 1965 г. участвах в блокадата на югославската граница в Санданско-Петричкия район. Без да ни се казва защо, служители на МВР, граничари и отрядници изградихме жива верига в подстъпите към Югославия, така че пиле да не може да прехвръкне. След снемане на блокадата ни обясниха, че е ликвидиран заговор за насилствено отстраняване на Тодор Живков от партийното и държавното кормило на страната. Един от основните заговорници - генерал Цвятко Анев, бе успял да надхитри проследяването и да се укрие в района на Княжево.

Понеже като комунист в периода 1941 – 1944 г. е бил интерниран в Сандански и оттогава поддържал контакти с местни граждани, предположило се, че може да се укрие при тях и да потърси съдействието им да премине в Югославия. Целта на извършената блокада бе да се възпрепятства това.

Анев бе предаден

от свой приятел,

при когото се укрил в покрайнините на София. Като награда за успешна работа в разработката и разкриването на заговорниците няколко души от централните контраразузнавателни поделения на ДС бяха преназначени в разузнаването. Разправяха, че когато ги привличали да работят в оперативната група по разкриване на антипартийния и антиправителствен заговор, накарали ги да се кълнат повторно във вярност на народ, партия и правителство и да подпишат специален клетвен лист, че никога и с никого няма да споделят задачите, изпълнявани в процеса на разработката.

(...)

В Австрия, където премина голяма част от работата ми зад граница, Тодор Живков идваше доста често. На всеки две години или той посещаваше Австрия, или делегация, водена от австрийския президент или канцлер, посещаваше България. Малко е да се каже, че Живков бе влюбен в Австрия и искаше да я наложи като модел,

еталон, по който да се развива България. С територия по-малка от нашата и близки на нашите климатични условия, човешки и природни ресурси, Австрия ни изпреварваше по всички показатели.

При срещите си с колонията Тодор Живков не се уморяваше да повтаря да изучаваме австрийския опит и да не даваме мира на институциите в България, докато не го внедрят. Доколко това бе възможно при коренно противоположните една на друга политически и икономически системи в двете страни, е друг въпрос. С Бруно Крайски, многократен австрийски канцлер и виден функционер на Социалистическия интернационал, Тодор Живков поддържаше лични контакти. Двамата се тачеха, срещаха се често, разменяха си послания и сверяваха позициите си по кардиналните проблеми на диалога Изток – Запад.

Живковите визити в Австрия, а навярно така е било и в други страни, бяха голямо изпитание за мисията. Основната тежест при тези визити се изнасяше от посолството, но на високи обороти работехме всички. Много проблемно протече визитата в Австрия през април 1969 г. Изминали бяха няколко месеца от края на Пражката пролет. Живковото посещение в Австрия бе първа визита на Запад на ръководител на социалистическа страна, член на Варшавския договор, пряк участник в окупацията на ЧССР от август 1968 г.

На това посещение се гледаше като на своеобразен тест как Западът ще реагира в новосъздалата се обстановка в Европа. Очакваха се

изненади от всякакъв род

Виена бе наводнена от чехословашки емигранти и всеки ден по улиците и площадите на града се изливаше многолюдно протестиращо мнозинство. Верни на принципите на неутралитета си да служат като мост между Изтока и Запада, австрийските домакини направиха всичко възможно посещението да мине гладко, без инциденти, полезно за двете страни.

Интересът към традиционната в такива случаи пресконференция на Живков бе изключително голям. Актовата зала на посолството едва побра местните и чуждестранните журналисти, акредитирани в Австрия. Пръв взе думата кореспондентът на Ройтерс във Виена и попита кои членове на Политбюро на Чехословашката комунистическа партия са отправили покана към комунистическите партии на социалистическите страни за навлизане на войските на Варшавския договор на територията на ЧССР на 26.08.1968 г. В присъщия му стил Тодор Живков интерпретира въпроса откъм комичната му страна.

След гръмкото "Ха-ха-ха…" каза, че забравил да вземе списъка, понеже не очаквал на австрийска земя да му се задават въпроси извън обсега на взаимоотношенията между домакини и гости. По залата премина ироничен шепот и повече неудобни въпроси не бяха задавани.

При всяко посещение на Тодор Живков на Запад в разузнаването настъпваше суетня. Поставяха се задачи за актуализиране на наличната информация. Искаха се помощта и съдействието на приятелските разузнавания. Изготвяха се обобщени аналитични и информационни справки, определяше се група разузнавачи, които да съпровождат делегацията. На един етап разузнавателното присъствие в делегациите, съпровождащи държавния глава зад граница,

почти се монополизира от Иван Горинов, заместник-началник на управлението по кадрите и съпруг на дългогодишната секретарка на Тодор Живков – Ангелина.

Далеч преди началото на всяка визита при нас идваше Тодор Кайджийски, началник на охраната на Живков, и с него се уточняваха всички подробности по обезпечаване сигурността на делегацията в страната на гостуването. Представата на Кайджийски за охраната на държавния глава бе, че тя трябва да е плътна, надеждна и невидима. Тодор Живков, дочул за това, го бе кръстил "Невидимия". Кайджийски не само че не се дразнеше от псевдонима си на невидим, но се ласкаеше и сам разказваше пикантерии около случая.

Плътна, надеждна и невидима охрана зад граница разузнаването трудно можеше да осигури, това бе задължение на органите за сигурност на приемащата страна, но ние ориентирахме колегите от УБО в обстановката и им обезпечавахме нужните контакти на място.

През 1975 г. Тодор Живков посети Федерална република Германия. Това бе първото посещение на наш държавен глава в тази страна след Втората световна война и на него се държеше много. Подготвено бе по всички правила с най-активно участие на разузнаването. По време на тази визита Живков изказа някои от прословутите си сентенции и

бисери, които се помнеха и повтаряха дълго след това в нашите дипломатически среди.

На журналистически въпрос за българо-германските отношения бе отговорил, че ние във всички войни сме били заедно с Германия и заедно сме ги губили. При посещение в германския икономически гигант "Сименс" отправил покана екип на концерна да дойде в България да ни построи социализма, защото ние едва ли ще се справим някога с тази задача. Когато реже лентата и открива новата сграда на българското посолство в елитния квартал "Бад Годесберг" на тогавашната немска столица Бон, буди всеобщо оживление с остроумната фраза: "Само посолство и манастир не бях откривал. Посолство вече открих, остава ми още манастир".

Историята е откъс от книгата на Атанас Кременлиев “Из лабиринтите на българското разузнаване” на издателство “Труд”. Авторът е бивш шеф на отдела, който отговаря за страните от НАТО, в Първо главно управление на ДС.